Джаксън не познаваше Хейзъл. Беше я срещнал в един магазин за хранителни стоки в квартала, където бе опитал да си открадне захарна пръчица. Тя бе успяла да го хване преди собственика на магазина и бе го довела в сиропиталището. Беше му приготвила приличен обяд и му бе направила компрес с грах на посиненото око – скорошен подарък от приемния му баща.
Същия ден аз влязох в кухнята, останалото е история. С Джаксън станахме по-близки от брат и сестра, а Хейзъл се грижеше за нас като майка, гледаше да сме нахранени и да си пишем домашните.
Въпреки това ние бяхме ужасно бедни и тъй като Хейзъл не беше наш законен настойник, не можеше да прави кой знае колко за нас. Лоши неща се случваха и на двама ни. Всъщност най-често си поделяхме сандвич с кюфтета, когато единият от нас усещаше, че е стигнал дъното.
И колкото и да ми се щеше пак да си хапна такъв сандвич, нямаше да е същото без Джаксън. След като той се премести в Ларк Коув, повече не стъпих в „Джовани“.
– Съмнявам се, че ще имаме време за Бруклин. – Цялата потреперих при мисълта да се върна в онзи квартал. Пък и Лоугън бе отвсякъде човек от Горен Ийст Сайд.
– Вероятно не. И аз не бих се върнал. – Джаксън отиде до сифона за сода и отново си наля, а после взе скицника ми и взе да го разлиства. – Почти си го запълнила.
– Като се върна, най-добре ще е да ме чака нов.
Той се засмя.
– Дадено.
Когато се преместих в Ларк Коув, все се оплаквах на Джаксън, че ми е много скучно, особено вечер, когато барът не беше пълен. Тогава той ми купи скицник и ми каза да спра да се вайкам. Оттогава бях изпълнила купища скицници с рисунки на клиенти, които случайно си избирах. Всеки път, щом страниците свършеха, на другия ден намирах чисто нов скицник на бюрото си в офиса.
– Кого си нарисувала тази вечер? – попита той, преди да стигне до края.
– Ще видиш.
Той отгърна на последната страница, на която бях нарисувала нещо като портрет на Уила в профил.
Малко по-рано тя намина за вечеря. Не бях я виждала, откакто хвана Джаксън да ме целува, и забелязах, че е нервна. Но след като ѝ обясних, че няма нищо, за което да се притеснява, пък точно тогава в бара влязоха Лоугън и Чарли, тя се поуспокои.
Уила бе красива тази вечер. Бе седнала в едно сепаре до предните прозорци и дългите ѝ, чупливи коси проблясваха като златни нишки на късните слънчеви лъчи. Тъй че я избрах за модел. Наблегнах най-вече на косата ѝ, но се постарах да подчертая високите ѝ скули, както и свенливата ѝ усмивка.
– Секси е – Джаксън вдигна очи от скицника и огледа бара, сякаш очакваше тя още да е тук. – Съжалявам, че съм я изпуснал. Кое е това момиче?
Ченето ми увисна.
– Сериозно ли ме питаш?
– Сериозно. Коя е тази? – Той отново погледна рисунката. – Само минаваше оттук, или смяташ, че ще се върне?
– Дали смятам, че ще се върне? – извисих глас. Станах и заобиколих бара. – Дай ми това – казах и грабнах скицника от ръцете му, за да се уверя, че говорим за една и съща рисунка.
Така беше. Тикнах рисунката в лицето му.
– Това е Уила, тъпако.
– Не може да бъде – той дръпна скицника. – Тя не изглежда така.
– Да, по дяволите, точно така изглежда.
Той се взря по-близо в рисунката, взе да я изучава и после ме погледна.
– Наистина ли?
– О, Боже – вдигнах ръце и отидох да проверя как са момчетата в ъгловото сепаре. Бяха готови да си тръгват, затова им занесох сметката, раздигнах чашите и им махнах за лека нощ. Върнах се при Джаксън, който още се взираше в портрета на Уила. – Забеляза ли вече приликата? Или се оказва, че съм лош художник?
– Ъ? – той се стресна, откъсвайки с мъка очи от скицата. – Ами… трябва да вървя – измърмори, все така замаян, прегърна ме за довиждане и излезе със скицника в ръка.
Усмихнах се, когато задната врата се хлопна с трясък.
Най-накрая му бе просветнало.
Джаксън не обичаше промените, но имах чувството, че като се върна от Ню Йорк, той самият ще е променил доста неща.
Надявах се Уила да го поизпоти. осемнадесет ЛОУГЪН
– Добре ли си, фъстъче? – коленичих пред Чарли.
Тя кимна, без да откъсва очи от самолета на петдесет метра от нас. Бе се вкопчила в ръката на Тиа, която беше не по-малко напрегната от дъщеря ни.
Погалих косата ѝ и се изправих.
– Ти добре ли си? – попитах Тиа.