Тя извърна поглед към мен.
– Никога не сме се качвали на самолет. А и този не си го представях толкова малък.
Малък? Това беше един от по-големите модели на „Гълфстрийм“ и определено най-скъпият. Добре че майка ми не беше тук да чуе коментара ѝ. Щеше да зяпне от изненада, а после да настоява да купя нещо по-голямо на есен, като обновяваме транспорта си.
– Всичко ще бъде наред – уверих и двете. – Самолетът е напълно безопасен, пилотите ми са от най-добрите и е сто пъти по-добре да пътуваме с него, отколкото с редовен полет.
Не бях пътувал с такъв полет от десет години, но това, което казах, бе напълно вярно. Никакви опашки, никакви ограничения за багажа, удобни и просторни места за сядане. Междувременно бях се уверил, че на борда има от любимите закуски на Чарли.
– Господин Кендрик? – приближи се човек от екипажа и посочи към стълбичката. – Всичко е готово, сър.
– Благодаря ви – кимнах, хванах Чарли за другата ръка и ги поведох към самолета.
– Ехаа – шепотът на Чарли отекна в кремавия салон в мига, в който влязохме. Очите ѝ се ококориха, докато оглеждаше обстановката.
Дизайнерът на майка ми отговаряше за интериора на самолетите ни. Преди време сестра ми Обри бе ме помолила да се заеме с оформлението и в резултат се сдобихме с модерен, максимално изчистен интериор. Лилиан Кендрик обаче не одобряваше този стил и оттогава всичките ни джетове бяха пищни като този. Кожа в кремав цвят, тъмен, блестящ махагон. А килимът бе толкова мек, та имахме чувството, че ходим по облак.
Никога не бях изпитвал неудобство да седна в този самолет. Нито веднъж. За разлика от мен мама имаше екстравагантен вкус, но това не ме притесняваше. Интериорът ми напомняше за имението на родителите ми – дома на детството ми, – както и за къщата на баба ми, само на три преки от тази на мама и татко.
Но точно сега, виждайки изражението на Тиа, се почувствах някак потиснат и нервен.
Тиа изобщо не бе впечатлена. Тревогата, която се четеше на лицето ѝ, прерастваше в паника и това нямаше нищо общо с летенето.
Това бе първата ѝ стъпка в моя живот и бе наистина ужасена. Краката ѝ сякаш бяха залепнали до вратата. Тя погледна през рамо, копнеейки да слезе по стълбата.
По дяволите. Нима се канеше да побегне? Не бях излизал с жена, която да не разполага със собствени пари или поне известно време да не е била заобиколена от подобен лукс. Дали на Тиа всичко това ѝ идваше в повече?
Толкова бях доволен, когато най-сетне тя се съгласи да заминем. Вероятно бях прибързал. Или пък твърде много бях я притиснал да тръгне с мен. Може би трябваше да ѝ дам повече време.
Но вече беше късно.
– Сър – капитанът се показа от пилотската кабина. – Всички сме готови.
– Благодаря, Мич.
Той кимна и се усмихна на Чарли.
– Здравей, госпожице.
Тя му се усмихна срамежливо.
Той се наведе и ѝ махна да се приближи.
– Искаш ли да седнеш за минута на моето място? Да усетиш какво е да си пилот?
Тя мигом извърна лице към майка си, питайки я мълчаливо: Може ли? Тиа кимна и неохотно пусна ръката ѝ.
– Хайде – хванах за лакътя Тиа и почти я завлякох до една седалка. После седнах от другата страна на пътеката, за да може Чарли да се настани до единия от нас. – Грешка ли беше? – попитах тихо. – Пътуването?
– Не – излъга тя. Очите ѝ, изпълнени със съмнение, я издадоха.
– Тиа, аз... – преди да ѝ кажа, че ще отменя пътуването, ако толкова се притеснява, Чарли изскочи от пилотската кабина. Бе поседяла минутки на стола на капитана и вече нямаше следа от притеснението ѝ.
– Може ли да седна до теб? – попита тя.
– Разбира се – отвърнах и ѝ помогнах да закопчае колана. После кимнах на стюарда, че сме се настанили.
След петминутно рулиране по пистата, капитанът съобщи, че сме следващите за излитане.
В мига, в който той форсира двигателя и гърбовете ни се притиснаха към облегалките, Тиа стрелна едната си ръка през пътеката, стиснала здраво очи, а с другата така се беше вкопчила в подлакътника на седалката, та чак кокалчетата ѝ бяха побелели.
Хванах ръката ѝ, за да стисне пръстите ми.
– Държа те.
Някак щях да направя това изживяване хубаво. С течение на времето тя щеше да свикне с този начин на живот, защото друг вариант не съществуваше. Нямаше да я пусна да си отиде.
Този начин на живот – моят начин на живот – вече беше и неин.
Трябваше само да стигнем до града и всичко щеше да е наред.
* * *
– Еха.
Думата на Чарли за деня. Бе я изрекла при качването в самолета, както и на всеки етап от пътуването ни. Когато прелетяхме над града, бе залепила нос до прозореца, шепнейки еха. И отново, когато кацнахме и потеглихме към града с колата ми. Както и сега, вече пред вратата на моя мезонет.