– Трета врата вляво.
Тръгнах по коридора след тях покрай една баня и кабинета ми. Понякога, като не ми се ходеше до центъра, вършех работата си за фондацията от вкъщи.
В мезонета имаше пет спални, три на горния етаж и две на долния. Бях решил Чарли да спи в най-голямата долу, която беше с най-малко прозорци. Помолих асистента си да има грижата стаята на Чарли да е възможно най-тъмна.
– Еха.
Изкикотих се, когато ги настигнах. Те стояха до вратата с ококорени очи.
Нямах представа как изглежда стаята, тъй като бе приготвена в деня, след като помолих Тиа да тръгне с мен, но впоследствие асистентът ми изпрати снимки.
Утре го чакаше повишение.
– Същинска крепост – прошепна Чарли и внимателно пристъпи вътре. – Най-хубавата крепост.
– Лоугън, това е... – преглътна Тиа. – Прекрасно е. Благодаря ти, че си направил това за нея.
Приближих се и бързо я целунах по бузата.
– За мен беше удоволствие. Искам да се чувствате добре тук. Винаги, когато поискате да дойдете на гости.
Тя видимо се отпусна след последните ми думи. Колкото и да ми се искаше да останат тук завинаги, днес не биваше да я притискам повече. В противен случай можеше да я отблъсна и никога да не си я върна.
Не знаех защо Тиа толкова се противеше да дойде при мен. Имаше нещо, което не ми казваше. Когато пристигнахме в града, на лицето ѝ бе изписано същото изражение, както в нощта, когато намерихме старите ѝ снимки.
– Мамо, виж дърветата.
– Видях ги! Страхотни са.
Стените бяха боядисани в тъмно жълтеникаво-кафяво, на тях с помощта на шаблон бяха нарисувани брези, оцветени в малко по-светла тоналност. Четирите подпори на леглото бяха направени така, че да приличат на клони, чиито вейки стигаха до тавана, а после се събираха в средата, образувайки балдахин.
И тъй като стаята беше наистина тъмна, корнизът бе увенчан с низ от лампички, които огряваха пространството с мека златиста светлина.
Леглото беше в светло кремаво, а подът бе покрит с тъмнокафяво дърво. Оставаше само Чарли да добави няколко щрихи към обстановката с рисунките си и книжки по рафтовете.
Оставих куфара на Чарли до дървената тоалетка и закрачих из стаята.
– Утре, докато съм на работа, асистентът ми Шон ще мине да ви вземе и ще ви закара да напазарувате всичко необходимо, ако искате да промените или да добавите нещо.
– Лоугън... – понечи да възрази Тиа.
Вдигнах ръка и я спрях.
– Искам стаята да изглежда така, както на нея ѝ харесва. Моля те.
Тя затвори уста и кимна.
– Освен това ми се иска да опознаете Шон. Мисля, че ще си допаднете и ще се разбирате добре. Няколко дни в седмицата е на работа тук и в случай че ви потрябвам, а не можете да се свържете с мен, той ще се погрижи.
Телефонът забръмча в джоба ми. Беше съобщение от асистента ми.
– Говорим за вълка и ето го тук. Шон пита какво искаме за вечеря.
Чарли се метна на леглото, скочи веднъж и тупна по гръб. Завивката се нагъна на вълни край нея и тя се изкиска.
– Закуски!
С Тиа се спогледахме, а после тя се усмихна и скочи на леглото до Чарли.
Двете се смееха в един глас и това ми вдъхна надежда.
Планът ми бе напът да се осъществи. След няколко дни Тиа щеше да се отпусне и да се почувства удобно тук. Като у дома си.
Тогава щях да я помоля да остане.
* * *
– Тя заспа. – Приближих се до Тиа и обгърнах раменете ѝ.
Тя се отпусна в прегръдката ми и сложи ръце върху моите.
– Благодаря ти, че я сложи да спи. Но започвам да ревнувам, че вече не иска аз да ѝ чета за лека нощ.
– Няма как. Откраднах си времето преди лягане – казах и я целунах по тила, вдъхвайки успокояващия аромат на лавандула.
Прекарахме вечерта, излегнати на дивана в дневната. Бях зърнал Чарли да взема дистанционното на телевизора и явно бе успяла да ни намери някакъв филм на „Лего“. Малко по-рано Шон се отби и донесе торби с всевъзможни закуски и любимата ми китайска храна.
След като ги запознах, той се извини и си тръгна, а ние се насладихме на тиха вечеря. Чарли си хапна от закуските, както и от далеч по-полезните пилешки филенца, а двамата с Тиа най-сетне намерихме покой.
Ако в останалите дни нещата вървяха така, както през последните три часа, не се съмнявах, че ще успея да убедя Тиа да остане при мен.
– Това семейството ти ли е? – попита тя, докосвайки рамката на една снимка. Стояхме пред един от рафтовете с книги в дневната. Върху него бе струпана предимно правна литература, но имаше и няколко снимки.
– Да. Това е поздравителната картичка на мама за миналата година.
– Чувствам се неловко – въздъхна тя. – Откакто сме тук, нито веднъж не попитах за близките ти.