Често трябваше да си напомням, че сме двойка само от седмица, макар да имах чувството, че сме заедно от доста отдавна. Криех Тиа дълбоко в сърцето си години наред.
– Не бива. Имаме време да научим всичко един за друг.
– Наистина ли? – прошепна тя. – Имаме ли време?
Тя понечи да се отдръпне, но аз я притеглих към себе си.
– Няма часовник за това, Тиа. Никъде няма да ходя.
– Но не и аз.
Затворих очи, полагайки усилие да замълча. Исках да ѝ кажа, че трябва да остане, че това е нейният дом сега. Но знаех точно как ще свърши всичко.
Щях да спя на дивана.
– Нека не се тревожим кой къде ще ходи поне тази вечер.
Тя се отпусна, после отново посочи снимката.
– Това ли са родителите ти?
– Томас и Лилиан. А това са сестрите ми, Обри и София. Обри е до мен, тя е четири години по-малка. А до баща ми е София. Тя е шест години по-малка. Този уикенд ще се запознаеш с всички.
Намеренията ми бяха, докато съм на работа през седмицата, Тиа и Чарли да разглеждат града. Умишлено отложих срещата със семейството ми, за да имат време да се отпуснат. Да се забавляват и да свикнат с обстановката. Исках да се чувстват като у дома си, без да ги притесняват непознати хора. Затова през уикенда щяхме да отидем в дома на родителите ми извън града.
– Виж, Чарли и Обри наистина си приличат – каза Тиа, сочейки друга снимка.
– Несъмнено.
Бях повярвал на Тиа за бащинството ми още в първия момент. Родителите ми обаче не постъпиха така. Непрекъснато ми пращаха имейли, звъняха ми по телефона, за да ме накарат да поискам тест за бащинство. Аз, разбира се, им отказвах, защото знаех, че когато видят Обри и Чарли на едно място, ще се убедят в това, което аз знаех със сигурност.
Чарли беше същинска Кендрик.
– Разкажи ми за тях.
Хванах Тиа за ръката и я отведох до дивана.
– Какво искаш да знаеш?
Тя се настани до мен.
– Нещо, каквото и да е. Всичко. С какво се занимават?
– На практика баща ми отговаря за всичко. Той ръководи бизнеса и семейните дела. Казва, че иска се пенсионира, но всички знаем, че е твърде отдаден на работата си, за да се оттегли.
– Какъв всъщност е бизнесът ви?
– Занимаваме се най-вече с инвестиции. Някога моят прапрадядо си създал име, инвестирайки в какво ли не из града. Цветарски магазини. Ресторанти. Недвижими имоти. Фабрики за стомана. Корабостроене. Малки и големи фирми. Каквото и да назовеш, той има пръст в него. Преследвал е неуморно всяка възможност.
Започнал от нищо и с много труд съградил основите за просперитет на рода Кендрик. Преди да си отиде от този свят, успял да натрупа огромно за времето богатство, което прадядо ми наследил и с годините го удвоил, а после същото това богатство придобил дядо ми, който също го удвоил. Оттогава баща ми почти го е утроил. Милиарди долари. И всичко започнало от малка пекарна на Петдесет и седма улица, в която инвестирал първият в рода ни Лоугън Кендрик.
– Но ти не се занимаваш със семейния бизнес, нали?
– Не – отвърнах и гушнах Тиа по-близо до себе си. – Според семейния план трябваше аз да поема бизнеса, но отидох в колеж и не проявих особен интерес към курсовете по бизнес. Записах се в един подготвителен курс по право и разбрах, че мястото ми е там. И така прекъснах семейната верига. Най-големият син на най-големия син отиде да учи право вместо да работи за фирмата.
Оттогава се скъсвах от работата, за да докажа на семейството си, а и на себе си, че не съм сгрешил. Разбирах от бизнес и корпоративно право. Надявах се успехът ми в компанията да покаже, че съм достоен за наследството на Кендрик, макар да не се занимавах пряко с бизнеса на баща ми.
– Въпреки това все още съм свързан фирмата – казах на Тиа. – Само защото не работя рамо до рамо с баща си всеки ден, не означава, че нямам купища работа, свързана с бизнеса ни. Доста време отделям за фондацията, освен това поемем и някои от задълженията на татко към семейството.
Все се намираше някой братовчед, който се нуждаеше от стаж или препоръка за работа. Понякога татко или аз се намесвахме, за да сложим край на разправиите между лелите и чичовците ми. А преди седмица татко ме помоли да поема надзора над разходите в доверителния фонд.
– Баща ти беше ли разочарован, че не отиде да работиш с него? – попита тя.
– Отначало, да – отвърнах с въздишка. – Но скоро след като започнах да работя във фирмата, Обри завърши колеж и отиде да работи при татко. Така нещата се понаредиха. Преди няколко години той я посочи за свой наследник.
– Това притеснява ли те?
– Честно казано, не. Даже почувствах облекчение. Нямам голямо желание да бъда предприемач, предпочитам по-скоро да ги представлявам. Най-вече ме привлича правната страна на нещата. Да събера на масата за преговори представителите на двете страни, да разбера какво точно искат и да намеря начин да им го предоставя. Другото не е толкова вълнуващо. А Обри просто е родена за това. То е в кръвта ѝ и ѝ се удава съвсем естествено. Аз се занимавам с други неща, по които тя не си пада особено, например ръководя фондацията.