Този ден използвах кредитната карта на Лоугън повече, отколкото моята за месец.
– Свършихме ли вече? – изхленчи Чарли и се плъзна на задната седалка в колата на Лоугън.
– Да – въздъхнах с облекчение и си закопчах колана, а после и нейния. – Сега можем да направим нещо забавно. Искаш ли да отидем в парка? Ще се поразходим и ще хвърлим храна на патиците.
Тя поклати глава.
– Не, благодаря.
О, мамка му. Та тя никога не отказваше да бъде навън.
– Знам – плеснах с ръце и изтърсих първото, дето ми хрумна. – Какво ще кажеш да направим нещо специално за чичо Джаксън?
Това събуди интереса ѝ.
– Какво?
– Знаеше ли, че той е живял тук? Както и аз като дете?
Тя кимна.
– Е, имаше едно място, където отивахме да си купим големи сандвичи с кюфтета. Това е любимият му сандвич. Какво ще кажеш да вземем кюфтета, да ги сложим в хладилника и да му ги занесем, като се приберем вкъщи?
– Да! А също и за баба.
– Става. Ще купим цял тон и ще си направим специална вечеря заедно.
Тя се усмихна и се облегна на мен. Дали защото споменах Джаксън и Хейзъл, или прибирането у дома, но това бе първата ѝ щастлива усмивка през целия ден.
Когато шофьорът потегли, стомахът ми се сви. Щеше да е болезнено за мен да се озова отново в Бруклин, но в края на краищата го правех заради Чарли.
Отивахме в „Джовани“.
* * *
– Това ли е, госпожо? – попита шофьорът през рамо.
Това ли е?
Оглеждах ресторанта, очуканата му табела и избелялата червена тента над входната врата. Заведението бе овехтяло и ми се стори някак по-малко отпреди. Ами тези решетки, имаше ли ги тогава? От колата виждах сепаретата, където някога сядахме с Джаксън. Само три ли бяха? Не помнех да сме идвали тук и пред касата да не е имало огромна опашка, но днес бе пълно мъртвило.
– Ще се забавим само минута – казах на шофьора, разкопчах коланите и слязохме от колата.
Чарли стисна ръката ми, когато отворихме вратата и звънна добре познатото ми звънче. Е, поне звукът не бе се променил, нито миризмата на чесън и домати.
– Какво ще желаете? – Момичето зад бара дори не вдигна поглед от списанието си, за да ни поздрави.
– Ами… чудех се дали мога да поръчам кюфтета, от онези, дето слагате в сандвичите, за вкъщи?
– Ше провера – врътна очи тя и остави списанието. – Ей, Рути!
– Говори смешно – прошепна Чарли, когато момичето се шмугна в кухнята.
– Защото говори с диалект, миличка. Някои хора тук говорят така.
Навремето нито аз, нито Джаксън възприехме бруклинския диалект. Той бе родом от Пенсилвания и бе проговорил още преди да го доведат в Ню Йорк. Колкото до мен, така и не усвоих местния диалект, защото лелките в дома за сираци идваха от други щати, обикновено мисионерки от Северозапада, и работеха като доброволки в града цяла година.
– Вие ли сте тая, дето иска мръвки... – Една жена изникна изотзад, но преди да стигне до бара, спря. – Тиа?
Зяпнах.
– Рут?
Няколко секунди се гледахме, втренчени една в друга. После изненадата на лицето ѝ премина в самодоволна, злобна усмивка.
– Я виж, я виж. Пак си в квартала. Знаех си, че ше са върнеш некой ден.
Гласът ѝ стържеше като нокти по черна дъска и аз притеглих Чарли по-близо до себе си.
– Тук съм само на гости. Надявах се да взема малко кюфтета за Джаксън и да му ги занеса у дома като подарък.
– Сигурна бех, че ше свършите заедно – тя ме изгледа от глава до пети, а после кимна към Чарли. – Детето негово ли е?
– Не – поклатих глава. – Ние не сме заедно. Само приятели.
– Ъхъ – усмихна се презрително тя и хвърли поглед на колата отвън. – Убава кола.
– Благодаря. Виж, май ще си вървим. – В никакъв случай нямаше да взема храна оттук, бях сигурна, че Рут ще се изплюе в нея.
– Но, мамо...
– Не сега, Чарли – казах и я побутнах към вратата.
Завъртях дръжката, но противният глас на Рут ме спря.
– Също кат оня път, а? Спасяваш се, без да речеш едно довиждане? Ама си с луксозна кола. Още ли са мислиш за много читава за тоя квартал, а? За по-читава от мен? Щото не си. Пак си същия тъп боклук.
Явно още ми бе ядосана за начина, по който приключи приятелството ни.
Рут беше колкото мен и бяхме съученички. Беше най-добрата ми приятелка, или поне така си мислех тогава. Всъщност тя ме беше използвала години наред. В часа по английски винаги искаше да седне на моя чин, за да е до някое готино момче, и аз ѝ отстъпвах мястото си, нищо че бях седнала първа. Веднъж, през втората година в средното училище, ми поиска назаем двадесет долара за нова раница. Дадох ѝ, макар че спестявах за зимни обувки, и тя така и не ми ги върна.
Но Рут беше приятелката, за която бях готова на всичко. Можеше да взема оскъдните ми вещи, когато поиска. И тя вземаше ли, вземаше. И така до деня, в който я заварих да чука гаджето ми в килера за продукти в бара, където и двете работехме.