Излях гнева си на задника, който ми беше гадже. Беше се насвяткал и се правеше, че не осъзнава грешката си. Рут обаче много добре знаеше какво прави. След като той вдигна ципа на панталона си и с препъване излезе от бара, тя ми заяви, че вината си е моя. Не съм го задоволявала като хората и той кръшнал.
Това бе последната капка и чашата преля.
В този миг осъзнах колко противна и зла е Рут и най-сетне се вслушах в съветите на Джаксън и Хейзъл. Трябваше овреме да се махна от нея. Без да ѝ кажа и дума, напуснах работа и се преместих от Бруклин. Намерих си малко жилище в Манхатън на няколко пресечки от Джаксън и започнах да работя в бара на хотела, където в крайна сметка срещнах Лоугън.
Където бе зачената Чарли.
И заради момиченцето, вкопчено в ръката ми, което се чудеше какво точно става, нямаше да позволя на тази кучка да се държи така с мен и секунда повече.
Обърнах се и изпънах гръб.
– Не съм била и никога няма да бъда боклук. И не съм прекалено добра за този квартал, Рут, прекалено добра съм за теб. Желая ти всичко добро.
Яркочервени петна избиха на лицето ѝ, но аз само вдигнах брадичка и изведох Чарли навън. Качихме се в колата и щом вратата се хлопна зад нас, повече не погледнах към „Джовани“.
Не исках да си спомням случилото се там днес.
– А сега накъде, госпожо? – попита шофьорът, докато помагах на Чарли да закопчае колана си.
– Моля ви да продължите по тази улица, а после да завиете по пресечката вдясно. Ще ви кажа къде да спрете. – Говорех припряно заради адреналина във вените ми, но той добре ме разбра и потегли.
– Къде отиваме? – попита Чарли.
– Ще видиш – усмихнах ѝ се и я целунах по челцето. След няколко минути стигнахме там, където исках, и казах на шофьора да отбие.
– Виждаш ли тази сграда? – попитах Чарли, сочейки през страничния прозорец.
Тя проточи вратле, за да види, и кимна.
– Да.
– Там съм израснала. Това е домът, в който живеех.
– Живяла си там с баба ли?
Кимнах.
– Точно така. Тук се запознах с баба ти.
Подобно на „Джовани“ сиропиталището вече не беше просторната, висока сграда, която си спомнях от детството. Всъщност не беше много по-голяма от училището в Ларк Коув. Бе запусната, прозорците бяха тъмни и заковани с дъски. Вратата бе заключена с верига.
Ала някога това бе моят дом и исках Чарли да знае откъде идвам.
Бях прекарала много самотни дни и нощи тук. Безброй пъти в мрака си пожелавах някой да ме обича, дни наред се надявах някой да поиска да бъда част от семейството му.
Това е всичко, което съм си пожелавала.
Семейство. Безрезервна любов.
Не стана много бързо, но Чарли сбъдна всичките ми желания.
Може би Хейзъл бе права. Може би, идвайки отново тук, щях да съумея да заровя миналото.
Защото сега знаех, че никога вече няма да се върна тук.
Телефонът ми дрънна, бръкнах в чантата и го извадих.
Поредният имейл.
От: анонимен743
Относно: Ти си просто една евтина курва.
Анонимен743 ми пращаше имейли през цялата седмица. По един на ден. Сега вече знаех, че не става дума за спам. Дори след като блокирах акаунта, имейлите не спряха. Боговете на електронната поща никак не се интересуваха, че някой непознат ме тормози.
Изтрих имейла както предишните и си казах, че все някога ще спрат. Сигурно бях ядосала някой клиент, който просто е минавал през Ларк Коув. Преди време в бара пристигнаха някакви задници, бяха се натряскали и не спираха да се жалват от храната, питиетата и обслужването. Сега някой от тях сигурно се скъсваше от смях.
Вдигнах поглед от телефона и се загледах отново в сиропиталището.
Майтапът си оставаше за сметка на Анонимен743. След като бях в състояние да седя тук, пред мястото, където познах най-вече самотата, някакъв скапан имейл нямаше да ме съкруши.
– Добре – казах на шофьора. – Можем да тръгваме.
Докато пътувахме към Манхатън, премислях случилото се този следобед. В известен смисъл срещата ми с Рут в „Джовани“ се оказа благословия. Беше ме ядосала и това ме накара да отида до сиропиталището. И там си спомних защо изобщо бях напуснала Ню Йорк.
За да изградя свой собствен живот. Да живея според собствения си избор. Да бъда с единственото семейство, което съм познавала.
През последните няколко седмици с Лоугън живеехме като в сън, но беше време да се събудим и да се изправим пред реалността. Бутонът за отлагане на събуждането бе натискан достатъчно дълго.