По дяволите. Не си представях, че вечерята ни ще мине така. Сервитьорът донесе виното и чашата с мляко за Чарли и ги остави, без да продума. Наоколо потракваха сребърни прибори, чуваха се гласове, но на нашата маса цареше пълна тишина.
Допусках, че Чарли е в лошо настроение заради роклята. Не спираше да подръпва яката ѝ.
Тиа пък явно бе ядосана от държането ѝ, но имаше и друго. Това не беше просто настроение на гневна майка. Раменете ѝ бяха отпуснати, бръчки от тревога браздяха челото ѝ. Бе потисната и затворена в себе си.
Дали се дължеше на това, което неволно казах сутринта? Обичам те. Никога не бях изричал тези думи толкова естествено, но тя така се сепна, та чак леглото се разтърси, и затова добавих бързо „в леглото ми“. Отначало адски се ядосах от реакцията ѝ.
Не се справях добре, когато ме отхвърляха. Каква ирония! Та аз два пъти бях предложил брак на Емелин. И все пак, въпреки неуспешните ми опити да се оженя за нея, не се разделихме. Продължихме да се срещаме, сякаш нищо не се е променило, защото някъде дълбоко в себе си почувствах облекчение.
Ала от реакцията на Тиа ме заболя.
Но докато си вземах душ сутринта, си дадох сметка, че тя реагира така не защото не изпитва същите чувства към мен.
А защото се страхуваше.
Да кажеш някому обичам те, означава, че се задават промени. И то големи промени.
Само че независимо дали тя беше готова, или не, промяната идваше. Тя можеше да я избягва през оставащите няколко дни, но аз нямаше да я пусна да си отиде просто така.
В събота, в имението на родителите ми, щях да я помоля да се премести. Щях да ѝ кажа колко много я обичам и колко много искам тя и Чарли да присъстват в живота ми всеки ден. Тогава щях да ѝ дам пръстена, който сутринта избрах в „Хари Уинстън“.
Седяхме в мълчание, докато сервитьорът донесе първото ястие.
– Какво е това? – попита Тиа, когато той сложи чинията първо пред нея.
– Поширани скариди, пъпеш и салата фризе. – Той понечи да остави и чинията на Чарли, но Тиа тутакси я грабна.
– Какво има? – попитах.
– Тя е алергична към скариди – каза Тиа и бутна чинията към сервитьора. – Съжалявам, не може да яде това. Имате ли пържени картофки?
Сервитьорът се ококори, но преди да отвори уста, си спомни къде му е мястото и ме погледна.
– Ще говоря с главния готвач.
Той остави салатата ми и бързо се отдалечи. Реших, че трябва на всяка цена да обсъдим какво може и какво не може да яде Чарли. Как така не знаех, че дъщеря ми е алергична към скариди? Това отново ми напомни, че се налага да науча повече за детето си, пък и щеше да е по-лесно, ако живеем на едно място.
– Гладна съм, мамо.
Тиа ѝ се усмихна съчувствено.
– Знам скъпа. Ето – тя взе чашата с мляко. – Пийни си още малко.
– Има особен вкус.
– Дай да видя – Тиа отпи глътка и леко се намръщи. – Ами да, сложили са истинско какао. – Усмихна се насила, та да покаже, че млякото всъщност е прекрасно. – Много е изискано. Опитай още малко. Бас държа, че ще ти хареса.
Раменцата на Чарли клюмнаха и тя поклати глава.
– Не, благодаря.
Отново се възцари мълчание.
Погледнах към Тиа, която промълви с устни: Съжалявам.
Няма нищо, отвърнах по същия начин.
Не след дълго сервитьорът се върна с малка чиния пържени картофки.
Чарли вирна брадичка, обнадеждена, но като видя, че картофките са посипани с чесън, магданоз и пармезан, очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Просто опитай един – подкани я Тиа. – Хайде всички да опитаме по един.
Тиа и аз си взехме по едно картофче от чинията на Чарли и бързо-бързо ги изядохме. Е, не бяха върхът на кулинарията – просто пържените картофки не бяха специалитет на главния готвач.
– Добре – Тиа отпи от виното, за да преглътне залъка си. – Ще почакаме следващото ястие. Сигурна съм, че наистина ще ти хареса.
– Знаете ли какво? – Дръпнах салфетката от скута си и я метнах върху салатата. – Хайде да си вървим.
– Не, Лоугън – протегна ръка Тиа. – Всичко ще е наред.
Станах и дръпнах стола на Чарли.
– Можем да хапнем другаде, нали?
– Да – измънка тя и се смъкна от стола. – Тук е гадно.
Точно в този момент сервитьорът се върна и така ахна, че се чу в целия ресторант.
Тиа се изкашля, опитвайки да прикрие смеха си, стана и остави салфетката на масата.
– Тя е само на шест. Много е малка, за да оцени изисканата храна.
Сервитьорът се усмихна кисело и сега бе мой ред да се позабавлявам.
– Моля, предайте поздравите ми на Дейвид. – Извадих портфейла от сакото си и оставих три стодоларови банкноти на масата. – Храната и виното да минат на сметката ми, а това е за вашите усилия. – Хванах Чарли за ръка и излязохме от ресторанта.