Вече на тротоара, Тиа взе тихичко да се кикоти, а после избухна в смях. Усмихнах се леко, когато и Чарли се разсмя, а след малко и тримата се смеехме гръмогласно.
– Къде искате да вечеряме? – попитах, когато смехът ни стихна. – Защото явно не ставам за тая работа.
Тиа се огледа наоколо за нещо подходящо.
– Ами... да видим.
– Какво ще кажете за „Макдоналдс“? – попита Чарли.
– Никога не съм ял в „Макдоналдс“.
– Какво? – Тиа извърна светкавично глава. – Никога не си ял в „Макдоналдс“?
Усмихнах се. Това е моята Тиа. Повтаряше изреченото като въпрос, смятайки го за абсурдно.
– Не, не съм бил в „Макдоналдс“.
– Боже мой – тя погледна към Чарли. – Разбира се, че отиваме в „Макдоналдс“.
– Даааа – извика Чарли и размаха юмрук.
Ухилих се и извадих телефона да повикам кола. Петнайсет минути по-късно стоях пред неоново меню колкото Ню Джърси.
– Нямам представа какво да си поръчам.
– Аз ще ти поръчам – тя пристъпи към плота и поръча на Чарли „Хепи мийл“ с играчка за момче, два чийзбургера с пържени картофи за себе си и за мен – голям сандвич с двойно не знам си какво и кашкавал.
Посегнах за портфейла с мисълта, че утре Юри ще трябва повечко да ме изпоти, но преди да извадя кредитната си карта, Тиа измъкна пари от чантата си.
– Не, аз ще платя.
– Вече я извадих.
Тя не ми обърна внимание и плати на касиера.
– Когато ми даде кредитната си карта да купувам рокли, не възразих, защото дизайнерските дрехи не са ми по джоба. Но „Макдоналдс“ е нещо, дето мога да си позволя.
Всъщност доста се изненадах, когато тя прие кредитната карта, без да се противи. Бях се подготвил за спор, подобен на напрегнатите преговори за някоя покупка във фирмата. Тиа обаче веднага се съгласи и пъхна картата в джоба си, благодари ми и ме целуна.
– Освен това – тя се усмихна на касиера и взе касовия бон – платинената ти карта направо ще счупи четеца тук.
Изкисках се.
– Сигурен съм, че навсякъде ще приемат картата ми.
Не я поправих, че това е нашата кредитна карта. Бях накарал Шон да добави името ѝ към банковата ми сметка.
– Е, как така не си бил в „Макдоналдс“? – попита тя, докато вървяхме към автомата, за да си сипем кола. Чарли ни следваше и пиеше истинското си шоколадово мляко.
– Не знам. Винаги съм имал готвач.
– Дори в колежа? Никога ли не си искал да опиташ „Биг Мак“?
Свих рамене.
– Не е да не съм чувал за „Макдоналдс“. Просто никога не съм имал желание да ям тук – казах и потупах плоския си корем. – А и това не става с ядене в заведения за бързо хранене.
– Е, това пък – тя повтори жеста ми, плъзвайки ръце по страхотните си извивки – обича „Макдоналдс“. Май довечера трябва да помислим как да изгориш излишните калории.
– Какво са калории? – попита Чарли. Тя се усмихваше, нещо, което не виждах да се случва често тези дни.
– Калориите са вкусни – отвърна Тиа през смях.
Усмихнах се. По дяволите, тези момичета наистина ми липсваха през цялата седмица. Работата във фирмата беше безмилостна. Всяка вечер оставях купища документи на бюрото си, за да се прибера навреме вкъщи, преди Чарли да си легне. Тъй че в някой следващ уикенд трябваше на всяка цена да отида в офиса, за да наваксам с исканията на клиентите и с отложените ангажименти във фондацията.
Но това щеше да почака. Чувствах се ужасно, че не можах да бъда по-дълго с Тиа и Чарли, докато са в Ню Йорк. Надявах се, че като поживеят тук един месец, аз ще съм поприключил работата си и ще мога да им отделя повече време.
Знаех, че всяка вечер ме очакват, и постепенно осъзнах нещо много важно.
Беше време да пренаредя приоритетите си.
Един младеж извика нашия номер по високоговорителя и аз отидох да взема храната. Когато сложих пред Чарли кутията с „Хепи мийл“, тя на мига бръкна в нея и без да губи време, взе да лапа от храната. Тиа стори същото и аз, естествено, ги последвах.
– Е, как е? – попита Тиа и пъхна три пържени картофчета в устата си.
– Бива. Е, не е като в „Дейвид Тейбъл“, но следващия път, като решим да идем там, ще сме само двамата.
Усмивката на лицето ѝ угасна.
Добре. Забрави това.
Бях водил не една жена в ресторанта през годините и всички бяха впечатлени от храната и атмосферата там. Но Тиа не беше като тях и ако предпочиташе храната в заведенията за бързо хранене пред ястията за ценители, щяхме да вечеряме тук.
Чарли се уригна и притисна ръка до устата си, а после се изкикоти.
– Извинете ме.