– По-добре ли се чувстваш, фъстъче?
Тя кимна.
– Коремчето ми беше гладно.
Тиа остави бургера си и погледна строго Чарли.
– Сега, след като всичко е наред, мисля, че трябва да се извиниш на татко си. Не беше много мила, докато бяхме в любимия му ресторант.
Чарли увеси раменца, докато въртеше едно картофче в кетчупа.
– Съжалявам, тате.
– Няма ни... – Чакай, какво? Тя тате ли ме нарече току-що?
Хвърлих светкавичен поглед към Тиа, която бе зяпнала от почуда. Никоя друга дума не ми бе звучала толкова добре. Все се надявах, че един ден Чарли ще пожелае да ме нарича татко и ще ме обича, колкото я обичах и аз. Но бях се подготвил да чакам с години.
– Аз, ами... – замълчах, за да се съвзема, а после сложих ръка на коляното ѝ. – Всичко е наред. Не е нужно да се извиняваш. Трябваше да помисля повече, преди да ви заведа на вечеря там.
Тя ме погледна изпод мигли.
– Харесва ми да ми казваш татко, но не си длъжна да го правиш. Ако предпочиташ, можеш да ме наричаш Лоугън?
Моля те, Чарли, кажи „не“.
Тя поклати глава.
– Искам да те наричам татко.
Заля ме вълна на облекчение и истинско щастие. Едва устоявах на желанието да я измъкна от стола и да я гушна, докато хапва поредното картофче.
О, мамка му.
Изхвърчах от стола, блъсвайки го силно назад. Грабнах Чарли и я прегърнах силно.
Без да се колебае, тя уви ръце около врата ми.
Над рамото ѝ видях как Тиа изтрива очите си.
– Обичам те, Чарли – казах ѝ тихичко.
Обикнах я още когато ме заведе в крепостта си. Или може би още като съзрях красивите ѝ кафяви очи, когато измъкна жабата от ръцете ми. Почти не помнех живота си преди Чарли, а бяха минали само няколко седмици.
– И аз те обичам – прошепна тя.
Усмихнах се. Вече бях спечелил едното момиче Ландри, оставаше да спечеля и другото.
– Приключихте ли с яденето?
Чарли ми кимна.
– Хайде да ви водя у дома.
Тя така здраво бе стиснала крака около кръста ми, че не я пуснах на пода.
– Добре, тате. двадесет и едно ТИА
Само ден по-късно се озовах на съвсем различна вечеря. С Лоугън бяхме на благотворителна галавечер в най-хубавата зала, която бях виждала, нямаше нищо общо с „Макдоналдс“.
Без неоново осветление, без изпопадали по пода пържени картофки. Балната зала бе осветена от кристални полилеи, които висяха от украсени със злато тавани. Блестящите подове бяха покрити с италиански мрамор. На масите бяха постлани копринени покривки. Не смеех и капчица да капна извън ръчно изрисуваната ми чиния.
– Искаш ли още шампанско? – попита Лоугън, леко приведен към мен.
– Да, моля – отвърнах. Шампанското развързваше езика ми и обикновено избягвах да пия, но тази вечер нямаше да говоря кой знае колко.
Той направи знак на един сервитьор, който донесе поднос с шампанско във високи кристални чаши. Когато остави чашата пред мен, Лоугън ме целуна по бузата, а после се обърна да продължи разговора с мъжа до себе си.
Седяхме на елегантна кръгла маса с великолепно аранжирани цветя по средата. Порцеланът бе украсен с изящни, позлатени растителни орнаменти. Пред мен имаше толкова много прибори, та да ми стигнат не за една, а за две кошнички от лъжици.
Отпивах малки глътки от шампанското, отдадена на шума от разговорите наоколо.
Откакто дойдохме тук преди няколко часа, не бях изрекла повече от три изречения. Радвам се да се запозная с вас, когато ме представяха на безброй хора, чиито имена забравях на мига; Благодаря ви, когато получавах комплименти за роклята си; Да, моля, когато ми предлагаха чаша шампанско.
По време на коктейла се насилвах да се усмихвам любезно и когато настъпи моментът да седнем, бузите ужасно ме боляха, но някак по-мъчително, не както като се смея много, но от сърце. Когато започнаха да сервират вечерята, направих всичко възможно да поддържам разговора, но след половин час слушане на известни имена и планове за почивка в страни, които нямаше никога да посетя, просто изключих.
Лоугън дори не забеляза. Бе потънал в разговор с трима мъже, които седяха близо до нас. Цял час обсъждаха някакви предстоящи промени в регулацията на фондовия пазар и как това ще отрази върху инвестиционната стратегия на фондацията.
Тъй че аз си седях мълчаливо, пиех шампанско и чаках да сервират следващото ястие, с надеждата да потисне надигащото се у мен бучене.
В тази прекрасна зала, пълна с усмихнати, весели хора, бях сама.
От години не бях усещала такава празнина в гърдите си. Последният път, когато се чувствах много самотна, беше, след като Джаксън се премести в Монтана. Но чувството ми беше добре познато. Същото, което изпитвах в детството си почти всяка вечер, когато се сгушвах в малкото си легло, без някой да ме завие или да ми пожелае сладки сънища. Същото чувство, което изпитвах, когато осиновяваха някое дете от сиропиталището и то ме изоставяше.