Выбрать главу

Когато навърших седемнадесет, бях единствената в този дом. Защо не ме пратиха в приемно семейство, все още бе загадка за мен, но така или иначе сиропиталището още не беше закрито. Бяхме само двете с директорката, която живееше там, макар че рядко я виждах да излиза от апартамента си на приземния етаж.

Хейзъл идваше за няколко часа, за да ми сготви нещо. Оставаше малко с мен след училище, помагаше ми с домашните, но все пак трябваше да се прибере вкъщи. А Джаксън си отиваше, преди да се е стъмнило. И след като те си тръгнеха, бродех сама из коридорите. Нямаше какво да правя, освен да чета. Друго развлечение нямах. Директорката имаше пари, колкото да плаща тока в сградата, но не и за телевизия.

Най-накрая избягах от самотата в Ларк Коув.

– Ненавиждате всичко това, нали?

– А? – Обърнах се към Нолън Фенеси, който седеше от другата ми страна. – О, не. Изобщо не – излъгах. – Аз, ами... просто наблюдавам какво става наоколо. – Не исках да призная на сътрудника на Лоугън, че бих предпочела да съм на сто други места, но не и в тази бална зала.

Той усети, че го лъжа, и се ухили.

– Жена ми също не обича да идва на тези събития. Миналата година ми каза, че даже е съгласна да ѝ намеря заместничка, та да си остава вкъщи по екипа за йога.

Усмихнах се, първата искрена усмивка за вечерта.

– Мисля, че съпругата ви и аз можем да станем добри приятелки.

– От време на време ме придружава, но обикновено идвам с Лоугън. Откраднахте компанията ми.

– Съжалявам – засмях се аз. – Другия път отново ще е ваш.

– Няма ли да останете тук?

– Не, другата седмица си заминавам – отвърнах и отпих от шампанското, за да преглътна някак надигащото се чувство за вина.

Трябваше да си тръгна, щеше да е добре за всички ни. Няма как да вкараш квадратни фигури в кръгли дупки. Но откакто вчера си дадох сметка за това, сърцето ми се изпълни с болка.

Болката се въртеше и дълбаеше всеки път, когато опитвах да проумея и подредя чувствата си. Когато настъпеше моментът да сложа край, Лоугън щеше да поиска обяснение. Дори животът ми да зависеше от това, не можех да му дам нито едно, което да не направи на пух и прах.

Как да му кажа, че го обичам, но не искам да изкореня като растение живота си и да го посадя в неговия?

В ума ми това нямаше смисъл.

Но в сърцето ми имаше.

Знаех, че Лоугън не може да се откаже от всичко тук и да заживее в Монтана. Не бих го и молила. Така че, за да бъдем заедно, трябваше аз да отстъпя.

Беше изкушаващо. Трябваше само да сменя мястото, но само при мисълта да се преместя, ми се гадеше. Ала същото ставаше и при мисълта да напусна Лоугън.

– Къде е Чарли сега? – попита Нолън. – Не сте я оставили при семейството му, нали?

– Ами... не – погледнах го косо. – Тя е в апартамента с Пайпър. Но сега съм още по-напрегната заради срещата с родителите му. Благодаря ви за това.

Нолън се разсмя.

– Нямах това предвид. Те са чудесни хора. Но съм сигурен, че на Чарли ще ѝ бъде по-приятно да е с Пайпър. Тя обича деца, нямаше търпение да прекара известно време с дъщерята на Лоугън. Чарли ще се забавлява много повече с нея, отколкото в имението на Кендрик. То е, как да кажа, доста помпозно.

Помпозно. Като богато. Като „не пипайте ценните вещи“. Трябваше да поговоря с Чарли, преди да отидем в имението утре. Исках да внимава с какво си играе, за да не счупи нещо, защото не можех да си позволя да го възстановя.

– Госпожи и господа, моля за вашето внимание. – Водещият застана в средата на дансинга и започна речта си.

Лоугън ми каза, че на събитието ще се събират средства за организация, свързана с подобряване качеството на живот на хората под прага на бедност. След десетина минути разтягане на локуми, вече ми бе писнало, а всичко едва започваше.

Той не спираше и не спираше да говори с монотонен глас как бедните хора в града, или „несретниците“, както ги нарече, отчаяно се нуждаят от даренията на „елита на Ню Йорк“. И като се замислих за собственото си положение, изгубих всякакъв апетит. Изобщо не докоснах сьомгата сашими със сос от маслини, лимон и горчица. Когато той започна да говори как в града има хора, които нямат нито телефон, нито интернет, тоест „най-важното“, едва не се задавих с парфето от манго.

– Гадост – смотолевих.

– Какво каза? – попита Лоугън, навеждайки се към мен.

– Съжалявам – проклето шампанско. – Не исках да го казвам.