Изглежда, Нолън също ме беше чул, защото се изкиска.
– Не одобрявате посланието ли?
– Знаете ли от какво се нуждаят „несретниците“? – попитах с насмешка. – От най-същественото. Наистина крайно необходимото. Достатъчно храна, за да ядат три пъти на ден, всеки ден. Нуждаят се от достатъчно монети от по 25 цента за обществената пералня всяка седмица. Нуждаят се от тампони, за бога. Това, от което не се нуждаят, е някакви си богаташи да седят в бална зала и да ги съжаляват, задето нямат интернет или кабелна телевизия.
Приключих тирадата си, адски раздразнена, после вдигнах очи от лъжицата, която стисках в юмрук. Всички погледи край масата бяха вперени в мен.
– Тиа – Лоугън сложи ръка на коляното ми.
По дяволите. Знаех, че това ще се случи. Знаех, че ще го изложа. Мястото ми не беше тук и нямах представа как да се държа или какво да говоря.
Сълзи пареха в очите ми, но не можех да плача пред тези хора.
– Извинете ме – прошепнах и оставих лъжицата.
И преди Лоугън да успее да възрази, станах и бързо – колкото бе възможно на високите токчета – се отправих към другия край на залата. Измъкнах се през вратата и въздъхнах от облекчение, като видях, че коридорът е празен.
– Не плачи – погледнах към тавана и си поех дълбоко дъх. После още веднъж. Когато смъденето в носа ми спря, зачатках с токчетата към тоалетната.
Отворих вратата и забързах през стаята за почивка към самата тоалетна. Застанах пред огледалото в средата и се втренчих в лицето си.
Въпреки гадното чувство в стомаха ми поне изглеждах добре.
Които и да бяха родителите ми, аз им дължах поне малко благодарност. Бяха ме дарили с гъста коса и безупречна кожа. Не ми се налагаше да се гримирам, обикновено си слагах само очна линия и спирала за мигли. Косата ми имаше естествен блясък, за който повечето жени можеха само да мечтаят.
Лоугън бе предложил да повика стилист тази вечер, но аз предпочетох да се приготвя сама. Чарли седеше на плота в банята му и ме гледаше, докато внимателно нанасях сенки на очите си, руж и червило. След това нагласих косата си в блестящи кичури, които се спускаха по гърба ми.
И макар че вчера толкова се изнервих, докато пазарувах, роклята наистина беше прекрасна. Горната част бе със семпла кройка – без ръкави и с деколте по врата. Отгоре имаше фина дантела, която ѝ придаваше елегантност. Само отпред бе оставена ивица без дантела, която започваше от деколтето и стигаше малко над талията.
Полата на роклята се спускаше на дипли до пода и имаше дълга цепка отпред. Беше секси. Имаше дори скрити джобове за гланца ми за устни. Сигурно моделът беше дело на моден дизайнер, който прави облекла за актриси, присъстващи на церемонии по награждаване. Горката рокля нямаше да види много свят, като я напъхам в дъното на гардероба си в Ларк Коув.
Мястото ми не беше нито в тази приказна рокля, нито в елегантната тоалетна. Може да не бях подходящата жена за Лоугън, но тази вечер бях тук. Бях негова.
И му дължах извинение.
Сложих малко гланц на устните си, прибрах един изплъзнал се кичур коса и излязох от тоалетната. Отворих вратата към коридора и се заковах на място.
Лоугън стоеше облегнат на отсрещната стена, както винаги красив в смокинга си. Дори папийонката му изглеждаше секси.
– Хей – въздъхнах аз. – Съжалявам, че те злепоставих.
Той се отмести от стената, приближи се до мен и ме прегърна.
– Скъпа, вече съм ти казвал. Никога не би могла да ме злепоставиш.
– Не беше ли там? Всички на масата ме гледаха странно.
– Гледаха те, защото изрече това, което и те си мислят. Тази галавечер е крайна проява на лицемерие.
– Шибаният им номер няма да мине – гласът ми отекна в коридора. – Съжалявам – трепнах аз. – Като пия повече шампанско, ставам цапната в устата.
Той се засмя.
– Да, шибаният им номер няма да мине. Питай Нолън. Тези хора няма да получат и цент от фондация „Кендрик“, ако не докажат, че парите ще се използват за конкретни неща.
– Като тампони например – изтърсих.
Той отново се засмя и кимна.
– Като тампони.
– Благодаря ти – казах и се притиснах до него. Господи, той ще ми липсва. Всеки Божи ден. – Ще ми липсваш.
– Тогава остани.
– Не мога.
Той леко ме отмести и хвана лицето ми с две ръце.
– Защо?
Очите ми се напълниха със сълзи. Защо? Още не бях готова за този въпрос. Не бях измислила отговора. Затова му отговорих така, както отговарях на Чарли, когато не исках да се обяснявам.
– Просто така.
Той свъси вежди, все още с длани на лицето ми. Не сваляше поглед от очите ми. И тогава бръчките на челото му се изгладиха. Изчезнаха. Пфуу. Тревогата бе заменена с типичното за Лоугън изражение на увереност и решителност. Същия поглед, който бе ми отправил в работилница, когато ме помоли да дойда в Ню Йорк и аз казах „не“.