– Чао, мамо.
Кимнах, но не отместих поглед от стиснатите челюсти на Лоугън.
Изчаках стъпките на Хейзъл и Чарли да заглъхнат и задната врата да се затвори. Чаках отново да настъпи тишина. Чаках Лоугън, защото нямах смелост да заговоря първа.
– На колко години е тя? – Широкият му гръден кош се надигаше току пред носа ми.
Примигнах, покашлях се да прочистя безумно сухото си гърло, и вдигнах поглед към тъмния блясък в очите му.
– Ще стане на шест след месец.
На Лоугън не му бе нужно много време да пресметне. Беше дошъл в бара на онзи хотел в края на октомври преди около шест години и девет месеца.
– Съжалявам – прошепнах, надявайки се да укротя носещите се от тялото му вълни на гняв. – Опитах се да...
Не ме остави да довърша. Завъртя се на токовете на елегантните си обувки и излетя от бара.
Не го последвах.
Поех си дълбоко дъх, изпънах рамене и отидох до масата на приятеля на Лоугън. Той седеше зашеметен до също толкова смутената Уила.
И тогава, с огромно закъснение от шест години и няколко месеца, попитах за фамилното име и телефонния номер на Лоугън.
* * *
– Тя заспа ли? – попита Хейзъл.
– Да. Цял ден тича след жаби и беше изтощена – отвърнах и се отпуснах върху възглавниците на плетения ратанов диван срещу Хейзъл, която бе приседнала на белия парапет на задната веранда.
– Това момиче. Хич не е щастлива, ако няма пръст под ноктите. – Хейзъл се усмихна и дръпна дълбоко от ментоловата си цигара. Сбръчканите ѝ ръце потрепериха леко, докато я вдигаше към устните си.
Вече не беше толкова здрава, както може да се очаква за човек на шейсет и пет. Не отварях дума за това. Напомнех ли на Хейзъл Роудс, че вече не е толкова млада, колкото се преструваше, че е, щях да си изпрося конско.
– Още ли е ядосана, задето я накара да пусне жабата?
Кимнах.
– Каза ми, че утре ще си намери друга.
Хейзъл се засмя и поклати глава.
– О, Чарли.
Напоследък смехът ѝ приличаше повече на крякане. Гласът ѝ бе станал дрезгав от всички тези „Вирджиния слимс“. Ала този глас бе уталожвал безброй пъти тревогите ми.
А тази вечер имах нужда от спокойствие.
С мисли за Лоугън, които се рееха в съзнанието ми, подпрях глава на ръката си и се загледах безучастно към двора.
Къщата, в която живеех с Хейзъл и Чарли, не беше нищо особено, просто малка къща с три спални, която едва ни побираше. Но тя беше нашият дом, а задният двор бе същинско късче от рая.
Широката морава с гъста зелена трева се простираше между две малки горички от вечнозелени растения. Дърветата се издигаха като пилони от двете страни на каменистия бряг. Насред плажа имаше дълъг, стар пристан, който навлизаше няколко метра във вълнистите води на езерото.
Никак не беше чудно, че къщичката на Хейзъл със сиво-зелената околност и изглед към езерото струваше милиони.
През последните двадесет години цената на земята в Ларк Коув бе скочила до небето. Преди време помолих Хейзъл да си помисли и да продаде мястото, за да има пари, след като се пенсионира, но тя отказа. Не бях изненадана.
Къщата имаше не само сантиментална стойност заради детството ѝ, но беше и единственият дом, който Чарли познаваше. А това означаваше, че Хейзъл ще живее тук до края на живота си.
Беше израснала в тази къща, преди да тръгне за Ню Йорк след завършване на гимназията. Бе работила години наред на различни места там, най-вече в приюти за животни или в детски центрове. Един ден дойде да работи в дома, в който бях отгледана аз. Пристигна, когато бях на осем, и остана, докато навърших осемнадесет. Скоро след рождения ми ден в рамките на два месеца и двамата ѝ родители починаха и тя се завърна в Монтана, за да стопанисва бара си.
И в крайна сметка аз я последвах.
Когато пристигнах в града с автобус на „Грейхаунд“, бременна в шестия месец, тя ме прие. Настани ме в тази къща, даде ми работа и прие ролята на баба на Чарли.
Защото Хейзъл правеше тъкмо това.
Събираше безпризорни.
За мой късмет, аз бях една от тях. Такъв беше и Джаксън. Двамата поехме бара, след като тя реши да се пенсионира. Сега прекарваше дните си, тичайки подир Чарли и като доброволец в кухнята на летния лагер „Флатхед“.
Лагер, за който узнах, че току-що е купен от бащата на Чарли.
– Как си? – попита Хейзъл.
– Смутена – отвърнах и поех дълбоко дъх в задимения въздух. – Май искам цигара.
– Жалко, че ги отказа – рече тя и дръпна дълбоко от цигарата си. – А аз цигари не давам.
Усмихнах се.
– Да. Много жалко.
Хейзъл ми бе споменавала неведнъж, че иска да я кремират с пакет цигари. Толкова бе пристрастена към пушенето. Ала изобщо не одобряваше този мой порок.