Последното нещо, което исках, бе Лоугън да узнае за имейлите.
Имаше много по-важни неща, за които да се притесняваме, от писанията на някакъв си задник. Бях сигурна, че след няколко дни ще спрат. В противен случай щях да кажа на Джаксън. Ако той сметнеше, че има нещо притеснително, щях да отида при шерифа. Пък и не за първи път клиент в бара ме наричаше с обидни имена. Съмнявах се, че ще е за последен. Все се намираше някое пиянде, дето смяташе, че да ругае барманката, е в реда на нещата.
Пропъдих мисълта за имейла, за да надяна маската на самоувереност. Днес заради семейството на Лоугън трябваше само да се усмихваме.
Боже, никак не е лесно. Знаех, че предстои да се сбогуваме, беше ужасно. Това ме плашеше, но в същото време исках час по-скоро да приключи.
Когато снощи Лоугън заспа, се борих с всички сили да не заплача отново, но загубих битката. Затова избягах в стаята на Чарли, където можех да се наплача на възглавницата ѝ, без да се притеснявам, че ще я събудя.
Лоугън никак не бе щастлив, като ме намери там сутринта, но не беше и ядосан, а само разтревожен. Гледаше ме, докосваше ме, за да разбере как съм. Усмихвах му се, надявайки се да го успокоя, че съм добре.
И двамата знаехме, че не съм.
На всичкото отгоре се притеснявах за Чарли. Днес щеше да се запознае с баба си и дядо си. Когато на закуска ѝ казах, че през уикенда ще бъдем с родителите на Лоугън, тя тутакси се умълча.
Смотолеви нещо, докато приготвяхме нещата си и се сбогувахме с дома на Лоугън. Тримата щяхме да останем в имението на Кендрик до неделя вечерта, а в понеделник заран двете с Чарли щяхме да отпътуваме към вкъщи.
– Колко още остава? – попита Чарли.
– Само до края на този път – каза Лоугън, поглеждайки в огледалото. Той ѝ се усмихна, а после и на мен, и хвана ръката ми.
В този момент всяко негово докосване бе мъчение за мен. Желаех тези докосвания, но изпитвах и болка. Въпреки това не пуснах пръстите му и той бе принуден да кара с една ръка.
Лоугън отби от магистралата и пое по пътя, който се виеше край редуващи се една подир друга порти. Тук не можеше да „цъфнеш“ току-така. Трябваше предварително да си уговориш среща и чак след като те проучат, да ти дадат кода за входната врата, та да влезеш в имота. Всяка следваща къща, край която минавахме, ставаше все по-голяма. Накрая пътят свърши.
– Еха – казах вместо Чарли, когато Лоугън зави по една частна алея за коли. – Това ли е?
– Това е – кимна той и пусна ръката ми, за да свали прозореца на колата, като стигна до портата. В средата на железните решетки имаше овална табела с гравиран надпис: КЕНДРИК.
Погледнах през рамо Чарли, която бе се ококорила. Тя направо зяпна, когато минахме през портата и бавно продължихме по лекия наклон нагоре към къщата.
Имотът бе огромен. Зелена трева и подкастрени храсти се простираха от двете страни на алеята към имението. В обширния каменист двор с фонтан в средата можеше да се поберат поне десет коли, а може би и повече.
– Тук ли си израснал? – попитах аз Лоугън.
– Определено. Доста време пребивавахме и в града, но основно живеехме тук и тук ходех на училище.
Не можех да си представя какво е да си дете на подобно място. Не бих го сравнила с нищо в живота си, камо ли със сиропиталището.
Личеше, че сивата каменна сграда е строена отдавна, но бе грижливо поддържана. Беше с много прозорци, които блестяха на следобедното слънце. Наситенокремавите им первази идеално си пасваха с изящно изваяните раковини по края на покрива.
Лоугън паркира и изключи двигателя.
– Готови ли сте?
Не. Аз кимнах и разкопчах колана, а той отиде до задната седалка, за да помогне на Чарли. Хвана я за ръка и я поведе към входната врата.
Пригладих джинсите си и в този момент ми се дощя да бях облякла роклята, която носех за вечерята. И Лоугън беше с джинси, но по-тъмни. Моите бяха по-свободни, с момчешка кройка и навити крачоли. Белите ми маратонки бяха нови, но напълно неподходящи за дом, който сякаш крещеше: Само високи токчета. Подръпнах черната жилетка, та да съм сигурна, че покрива бялата ми тениска и сутиенът не се вижда.
Днес с Чарли бяхме облечени в един стил, само че тя беше с шапка. Бързо я махнах от главата ѝ, с което си спечелих свиреп поглед, и пригладих косата ѝ.
– Без шапки вътре.
При други обстоятелства това не важеше.
Когато Лоугън стигна до предната дървена врата, тя се отвори. Появи се икономът, който се поклони и ни покани с жест да влезем.
– Господин Кендрик.
– Здравей, Фил. Как си днес? – попита Лоугън, след като влязохме.
– Много добре, сър. Благодаря ви. Настанени сте в къщата за гости.