– Трябва да поговорим.
Усмихнах се.
– Е, сега май трябва да ми дадеш една текила. Помниш ли?
– Съжалявам. Нямам текила в момента – въздъхна той. – Защо не ми каза за имейлите? И за „Джовани“?
Свих рамене.
– Не е толкова важно. Свикнала съм на всякакви простотии и не им обръщам внимание.
– Повече не. Няма да позволяваш да те обиждат.
– Работя в бар, красавецо – рекох и го потупах по гърдите. – Няма как да не се случват подобни неща.
– Това е сериозно, Тиа. Трябва да разберем кой праща имейлите. Няма да допусна да си заминете, ако сте в опасност. Ще трябва да останете тук.
– Я чакай! – Изпънах тяло, усещайки, че почвам да се ядосвам. Нямаше да ме накара да остана в Ню Йорк само заради имейлите. – Нека не правим от това голям проблем, нали? Някакъв си задник ме е нарекъл с една-две обидни думи. Някаква си кучка смята, че е забавно да напише курва на салфетка в бара. Случвало се е преди и пак ще се случи. Но, както винаги, ще мине и замине. Не съм в опасност в Ларк Коув. Това е моят дом и аз се връщам там.
Той стисна зъби.
– Салфетка?
По дяволите. Не исках да ми се изплъзне от устата точно сега.
– Няма нищо. Няма никаква връзка.
Поне се надявах да е така. Не беше някой от Ларк Коув, нали? Отхвърлих го на мига. Познавах Ларк Коув. Познавах хората там. Не беше го направил човек от града.
– Не си заравяй главата в пясъка...
– Нищо подобно не правя. Ако това продължи, ще говоря с шерифа. Съгласен? Сигурна съм обаче, че тия неща ще спрат, и не ми се ще да се разправям. Просто не обръщай внимание. – Станах от люлката, прекалената закрила на Лоугън ми идваше в повече. – Отивам да се приготвя за вечерята.
Ала преди да успея да вляза, той сграбчи ръката ми.
– Ако нещо се случи с теб или с Чарли, ще бъда съсипан.
Гневът ми на мига се изпари. Пристъпих между краката му и сложих длани на лицето му.
– Това са просто детинщини, някой е сметнал за забавно да пише мръсотии на салфетка и да праща гадни имейла в пощата на бара. Сигурна съм, че е човек, когото съм прогонила от бара, или нещо такова, и така си отмъщава. Лоугън, нищо лошо няма да ни се случи.
Той взе едната ми ръка и целуна дланта ми.
– Нямаш представа какво означаваш за мен, нали?
Може би не.
Знаех обаче, че много го обичам. Но трябваше да знаем и друго: че ако насилваме нещата – да го принудя да се премести или той да настоява аз да се преместя, – и двамата ще бъдем нещастни.
– По-добре да се приготвя – казах и опитах да издърпам ръката си, но той все така я стискаше, втренчен в очите ми няколко секунди. Най-сетне ме пусна.
– След малко ще доведа Чарли – каза той.
Кимнах и се обърнах, преди да е видял как трепери брадичката ми.
Залутах се из къщата със замъглени очи, докато открия спалнята, в която Фил бе занесъл багажа ни. Вече бях сама и никой не можеше да ме чуе. Тръшнах се на леглото, смачквайки идеално изпънатата кремава завивка. Раменете ми клюмнаха, отпуснах глава в ръцете си.
Дали грешах? Не. До мозъка на костите си знаех, че най-доброто решение е да се прибера у дома. Защото, за разлика от това, което пише в приказките, не е достатъчно да бъдеш с някого, когото обичаш, за да си истински щастлив.
Да обичаш себе си, е не по-малко важно. Важно е и да намериш място, където душата ти е в покой.
Няколко минути се отдадох на тъгата, пророних сълзи, колкото да размажа грима от сутринта. После скочих от леглото и завлякох куфара си в банята, за да се приготвя за вечерята с родителите на Лоугън.
Току-що бях вдигнала ципа на роклята, когато той почука на вратата.
– Може ли да вляза?
– Разбира се. – Отключих вратата и му отворих.
– Аз само... – Той застина на място и взе да ме оглежда от глава до пети. Пристъпи по-близо и сложи ръце на бедрата ми. – Красива си.
– Благодаря – казах и сведох глава, макар да не бях убедена, че съм купила подходящата рокля.
Обикновена тясна зелена рокля, по-хубава от всичко, дето имах у дома. Радвах се, че Лоугън я хареса, ала близките му можеше и да не я одобрят.
– И ти изглеждаш добре – казах, докосвайки едно копче на ризата му.
Беше с черни панталони и риза в цвят слонова кост. Току-що лъснатите му обувки отлично пасваха на жълтеникаво-кафявия му колан.
Мразех това, което предстоеше. Не бях му причинила мъка, все още не, но точно това предстоеше. Този красив, очарователен и щедър мъж заслужаваше много повече от болката, която щеше да изпита в понеделник.
– Къде е Чарли? – попитах, преглъщайки сълзите си.
– Казах ѝ да се облече, но вероятно ще има нужда от помощ.