Първата си цигара изпуших на шестнадесет. Дори не бях достатъчно голяма, за да си купя. Но след като разбрах, че съм бременна с Чарли, ги отказах на мига.
Понякога се преструвах, че пуша. Държах незапалена цигара между пръстите си с надеждата малкият бял къс да успокои нервите ми. Държах един пакет в чекмеджето за бельо точно по тази причина. Тази вечер обаче ми се искаше нещо повече, а не само да се правя, че пуша. След неочакваната среща с Лоугън копнеех за цигара.
– Не мога да повярвам, че той дойде в бара.
Хейзъл изпухтя и се обърна към езерото.
– Да. Това е, ами... шантаво.
Защо ли ми се стори, че се чувства виновна? Тонът ѝ приличаше много на тона на Чарли, когато по-рано днес намерих гнусната жаба в банята, а тя бе обещала да я остави навън.
Присвих очи, Хейзъл бе вкопчила пръсти в дървения парапет.
– Какво си направила?
– Аз ли? – зяпна тя. – Нищо.
Каква ужасна лъжкиня.
– Хейзъл – предупредих аз.
Тя дръпна още два пъти и най-сетне угаси цигарата в пепелника, който държеше на парапета. Дойде и седна на ратановия стол срещу дивана.
– Може пък да не е само съвпадение, че дойде в Монтана.
Ченето ми увисна.
– Какво?
Хейзъл е знаела как да намери Лоугън? Откога е знаела? Защо не ми е казала по-рано? Имах ѝ доверие повече, отколкото на всеки друг на този свят. Нямахме тайни помежду си. Явно бе го оставила да дойде в бара днес и да ме изненада. Как е могла да пази нещо толкова важно в тайна от мен?
– Оттук чувам как зъбните колелца се въртят в красивата ти глава, но преди съвсем да откачиш, ще ти обясня.
– Бързо – рекох и седнах върху ръцете си, за да не извадя цигара и да си дръпна жадно.
– Помниш ли, като ти казах, че помагам на Уила да намери купувач за лагера?
– Да.
Беше преди няколко месеца, Хейзъл нощи наред се ровеше в лаптопа си, търсейки благотворителни фондации.
– Е, докато се занимавах с тази работа, се натъкнах на фондация „Кендрик“.
Фондация „Кендрик“.
Лоугън Кендрик.
Стотици фамилни имена за Лоугън бяха ми идвали на ум, но не и Кендрик. То обаче му отиваше. Бе елегантно и силно като самия него. Нямаше как да го забравиш лесно.
Много жалко, че не бе го споменал преди години.
– Семейството му е богато.
– Очевидно – казах хем иронично, хем сериозно. – От километри се вижда. Какво ще кажеш да стигнем най-сетне до факта, че месеци наред си крила от мен тайна, свързана с бащата на Чарли?
– Не ми се сърди, млада госпожице. Знаеш, че винаги мисля първо за теб. Просто ми дай минута да обясня.
– Добре – измънках недоволно, след което стиснах уста, за да продължи.
– Бях изумена, когато го съзрях на сайта на онази фондация. На мига го разпознах от рисунката в стаята на Чарли, но исках да съм сигурна. Затова се промъкнах в стаята ѝ и я взех, за да проверя отново. Сложих рисунката до снимката на лаптопа и разбрах, че съм го открила.
И наистина лицето на рисунката много приличаше на него, вероятно защото бях изляла сърцето си в нея.
Беше красив, какъвто си го спомнях, макар че малко бе се променил. В добрия смисъл. Времето е благосклонно към мъже като Лоугън. Цветът на очите му бе по-дълбок, по-пленителен. Челюстта му изглеждаше някак по-заякнала, но и по-изтънчена. Косата му бе малко по-къса, но все така укротена около дългия няколко сантиметра кичур отляво.
Ала едно нещо не бе се променило. Той все още имаше способността да изпълва помещението. Десет минути в бар „Ларк Коув“ и се почувствах адски безпомощна там, където иначе бях напълно спокойна.
– Според мен Чарли не го позна.
Не исках да я държа далече от Лоугън, но не исках да я замесвам, преди да разбера какво точно ще се случи. Исках да си спомня с усмивка запознанството с баща си, а не после цял живот да се чувства объркана.
– И аз тъй мисля – рече Хейзъл. – Тя се тревожеше повече за жабата, отколкото за някакъв непознат в бара на баба ѝ. Но повярвай ми, ако ѝ дадеш минута спокойствие, за да се вгледа в лицето му, на мига ще го познае.
На дъщеря ми нямаше да ѝ трябва много, за да сглоби пъзела.
Тя не питаше много за баща си. След като ѝ дадох рисунката, питаше за него веднъж или два пъти в годината, обикновено около рождения си ден. Предпочитах да мисля, че не разпитва за Лоугън, защото няма усещането, че част от семейството ѝ липсва.
– Остави сега Чарли – рекох. – Да се върнем на това как си открила, че е той, и изобщо не си споделила с мен.
Хейзъл извади от пакета още една цигара и излезе на верандата. Запали я, всмукна дълбоко и издуха дълга струя дим. После продължи:
– Бях напълно шашната, като видях лицето му. Не мигнах цялата нощ, чудейки се какво да правя.