– Внимавай – ухили се той, – баба може да опита да я отвлече.
– Мисля, че Чарли няма да има нищо против.
Баба и Чарли вървяха пред нас. Чарли не спираше да бърбори, най-вероятно разказваше за крепостта си, а Баба леко се беше привела настрани и внимателно я слушаше.
Хвърлих поглед през рамо – точно зад нас бяха родителите на Лоугън, които явно ме наблюдаваха. Зад тях беше Обри и успях да видя как върти очи към Алис и София, които не спираха да се кикотят.
– Съжалявам – прошепна Лоугън. – Нямах представа, че Алис ще бъде тук.
– Бивше гадже?
– Никога не ми е била сериозно гадже, просто грешка отпреди месеци. Докато се виждахме, тя се сприятели със София. Съжалявам.
Свих рамене.
– Няма проблем. Само да мине вечерята. – После щяхме да избягаме в къщата за гости.
Влязохме в трапезарията и се настанихме на местата си. Чарли и Джоан си говореха за футбол. Томас бе погълнат от телефона си и от време на време питаше Обри дали е прочела този или онзи имейл. А останалите, включително и аз, си хапваха мълчаливо от салатата.
– Е, Тиа – рече Обри през масата, докато сервираха основното ястие. – Лоугън твърди, че си истински творец.
Поклатих глава и преглътнах едно картофче.
– Не. Просто хоби.
– Тя е невероятна – обади се Лоугън и се наведе пред мен да погледне Обри. – Ще ти изпратя снимки на нейни работи. Сигурен съм, че ще поискаш някои неща за колекцията си.
– Изпрати ми – усмихна ми се Обри. – В какъв стил работиш? Импресионистичен? Модерен? Реалистичен?
– Ами… в модерен, поне така мисля. – Нямах представа как да определя нещата, които правех. Дали разните там боклуци се смятаха за стил?
– Модерен! – възкликна Обри. – О, обичам модерното изкуство. Разкажи ми за работата си.
Хапнах един залък и взех да дъвча, за да спечеля малко време. Обри имаше добри намерения, но като ме разпитваше така, още повече се чувствах като натрапник. Тя сигурно ме смяташе за художничка, коята едва не умира от глад, та е принудена да работи в бар, докато творчеството ѝ процъфти. Всъщност аз обичах работата си в бара и нямах желание по цял ден да майсторя нещо.
– Мамо, може ли малко кетчуп?
– Разбира се, миличка – отвърнах и се пресегнах да взема шишето, надявайки се разговорът да тръгне в друга посока, и то колкото е възможно по-далеч от така нареченото ми изкуство от отпадъци.
За щастие, докато сипвах кетчуп в чинията на Чарли, Томас отвлече вниманието на Обри, за да говорят по работа.
– Лоугън, мислил ли си да запишеш Шарлът в академията „Родърчайлд“? – попита Лилиан от другия край на масата.
– Казва се Чарли – поправихме я с Лоугън в един глас. – И не, мамо. Не съм мислил за „Родърчайлд“. Тя няма да идва чак тук на училище.
– Ами тогава „Феърлейн“? – попита Лилиан. – По-близо е до апартамента ти, ако ще останеш в града.
– Ще видим – каза той. – Ще поговорим за това по-късно.
Зяпнах срещу Лоугън. Наистина ли бе мислил да запише Чарли в нюйоркско училище, след като изрично бях му казала, че искам тя да ходи на училище в Монтана?
– Чарли е на училище в Ларк Коув – заявих аз. – Няма да ходи в никаква академия.
Лоугън плъзна пръсти през косата си и ме погледна.
– Нямах това предвид.
– Ще поговорим за това по-късно – хвърлих в лицето му собствените му думи.
– Шарлът е прекрасно име. – Лилиан бодна печеното филе и си отряза едно парче. – Как мислиш, София?
– Чудесно е – съгласи се София. – По-добре пасва на семейството ни от Чарли.
Лилиан кимна.
– Но аз бих искала да я наричам Шарлът. Това добре ли е?
Погледнах към Чарли и видях как се намръщи.
Харесвах името Шарлът. Аз ѝ го избрах, защото звучеше изискано, име, което да носи дъщерята на Лоугън. Същото бих избрала и за себе си. И когато един ден Чарли се прибра от лагера и заяви, че вече не иска да я наричаме Шарлът, много се натъжих.
Но не задълго. Хейзъл ми разказа за едно момченце в лагера с мускулна дистрофия. Казваше се Рей. Чарли бързо се сближила с него. Понеже Рей бил в инвалидна количка и не можел да си играе на земята, тя занесла земята при него. Намерила му пръчки, камъчета, шишарки и какво ли още не. Както ми каза Хейзъл, момченцето се чувствало добре в лагера и много се забавлявало благодарение на дъщеря ми.
Рей бе я нарекъл Чарли.
И щом като това име бе специално за нея, тя можеше да се нарича така. Щях да се радвам, ако успея да накарам и майката на Лоугън да я нарича така.
– Съжалявам, Лилиан, но не. Чарли предпочита това име и смятам, че е достатъчно голяма да вземе решението сама.