Лилиан се ококори, изненадана, че ѝ отказвам. Понечи да възрази, но тогава Лоугън се намеси:
– Стига, мамо. Името ѝ е Чарли. Край на спора.
– Да сменим темата, а? – предложи Джоан. – Тиа, припомни ми с какво се занимаваш в Монтана.
– Стопанисвам местен бар и ресторант.
Господи, колко жалко прозвуча. Как стана така, че за една вечер тези хора ми отнеха нещо, с което толкова се гордеех?
Е, голяма работа. Няма да се срамувам, задето изкарвам прехраната си, като сервирам напитки. Сервитьорите, дето ходеха напред-назад из трапезарията сега, също нямаше от какво да се срамуват, нито пък аз.
– Барът е на семейството ми от години.
– Семейството ти? – намеси се в разговора Томас. – Какво семейство?
Светкавично обърнах глава към него. Изглеждаше объркан – явно знаеше, че нямам семейство. Беше ме проучил. Сигурно знаеше за миналото ми повече от самата мен.
Ами Лоугън? Дали и той бе накарал асистентите си да се ровят в миналото ми? По принцип беше търпелив и проявяваше разбиране, когато избягвах темата за детството си. А може би го правеше тъкмо защото вече знаеше всичко, което му беше нужно.
Нямаше как точно сега да се разправям с него, още повече че въпросът на баща му остана да виси във въздуха.
Какво семейство?
– Моето семейство – Хейзъл и Джаксън. Нямаме едно и също ДНК, но те са моето семейство.
– Ето, значи наистина работиш в бар – рече Алис и видя сметката на третата си поред чаша вино. Сервитьорите непрекъснато ѝ доливаха. – Нищо чудно, че веднага си се втурнала да впримчиш Лоугън.
– Извинете?
– Алис! – Лоугън я изгледа през масата. – Още една дума и ще помоля да те изведат оттук.
София ѝ направи знак да мълчи и придърпа чашата ѝ с вода по-близо. Но дори заканата на Лоугън не спря развързания ѝ език.
– О, Лоугън. Не виждаш ли, та това е само номер? Явно иска да докопа мангизите ти. Сигурен ли си, че това дете е твое? Искам да кажа, виж я само – тя се подсмихна и махна с ръка, едва не събори чашата с вода. – Поне да беше я подстригала, като искаш да я пробуташ за негово дете. Прилича на зверче.
Кучка.
Чарли трепна и аз веднага я хванах за ръка.
Прииждащите от Лоугън вълни на гняв се разбиваха в рамото ми.
– Махнете я от очите ми.
Изникнали сякаш от нищото, Фил, икономът, и един от помощниците му за секунди вдигнаха от стола подпийналата Алис и я изведоха от трапезарията. Протестите ѝ отекваха до момента, в който вратата се затръшна.
– Какво си въобразяваш? – сопна се Лоугън на София. – Защо изобщо я покани тук?
– Ами тя ми е приятелка – намуси се София. – Къщата е и моя, нали?
– Доста лош избор на приятелки, по-лош и от избора ти на мъже.
София зяпна.
– Алис не говори глупости. Откъде знаеш, че тази жена не иска парите ни?
Едва изрекла думите, София вече съжаляваше, но вече бе твърде късно. Лоугън нямаше да ѝ прости.
Почти ми дожаля за нея.
Тръпки ме полазиха от свирепия поглед, който ѝ стрелна.
– Още една дума и ще ти отнема правото да теглиш пари от доверителния фонд. Може пък, ако заживееш с по-малко пари, да се научиш на повече уважение към присъстващите тук.
– Какво? – изкрещя София и скочи от стола, олюлявайки се. Вероятно под въздействието на любимия си „Космополитън“. – Не можеш да го направиш! Татко се разпорежда с доверителните фондове.
– Вече не.
Тя устоя на погледа му, ала лицето ѝ пребледня. Лоугън обаче не помръдна.
– Татко? – обърна се тя към Томас.
Той свъси вежди, но преди и дума да каже, Обри се намеси:
– Вярно ли е? – попита тя, също толкова изумена.
Томас кимна и остана напълно сериозен.
– Лоугън поема част от общите ни отговорности в това число надзора на доверителните фондове. До момента, в който ще можете свободно да теглите пари, това ще става само с неговото одобрение.
Или изобщо няма да има одобрение.
– Но аз няма да получа парите си още три години! – изпищя София, отправила взор към майка си за помощ.
– Мамо?
Лилиан леко бе отворила устни.
– Лоугън, не говориш сериозно – каза тя.
Той не отговори. Просто продължи да гледа София гневно.
– Защо научаваме за това ей така, между другото? – попита Обри баща си. – Всеки ден работя с теб, но така и не си направи труда да ми кажеш, че вече брат ми отговаря за личните ми финанси?
– Не драматизирай, Обри – каза Томас. – Това стана едва миналата седмица. Пък и ти не си теглила пари от години. Всички знаем, че живееш от заплатата си. А може би искаш да кажеш, че не ти плащам достатъчно?
– Нямам това предвид.
– Тогава какво? – скастри я той. – Решението взех аз, тъй че не ми трябва вашето одобрение. Всеки да си знае мястото.