– Ние просто...
– Грижите се за мен? – довърших изречението му. – Не се нуждая от грижите ви. Това, от което наистина се нуждая, е да ме подкрепите, независимо дали изборът ми е правилен, или не. Имам нужда да прегърнете дъщеря ми и да я посрещнете с „добре дошла“ в семейството, защото, искате или не искате да го приемете, тя е част от това семейство. Тиа също ще бъде.
Станах от масата.
– Сега, ако ме извините, трябва да отида при дъщеря си. Тя заслужава обяснение, макар да не съм напълно сигурен как да обясня на едно шестгодишно дете, че баба ѝ и дядо ѝ не я харесват, понеже смятат, че майка ѝ иска да докопа парите ми.
– Лоугън, аз... – мама отпусна рамене.
Знаех, че говори така от любов. Знаех го. Но това не променяше факта, че тази вечер тя мина всякакви граници.
– Чарли не е пешка в някаква измамна игра, мамо. Тя е само едно момиченце. Моето момиченце. И е твоя внучка. Може би утре ще опитате да не сте толкова хладни и безразлични?
Лицето ѝ пребледня, когато кимна.
– Лека нощ – казах и хвърлих салфетката върху недоизядената храна в чинията ми, после излязох и поех по коридора. Не бях направил и няколко крачки, когато татко ме повика.
– Лоугън, трябва да поговорим.
– Не тази вечер.
– Дай ми само пет минути, моля те.
Въздъхнах и го последвах до кабинета му. Колкото и да исках да се махна от тази къща, трябваше да приключа с това и да чуя какво има да ми каже.
Щом влязохме, татко се запъти право към махагоновото си бюро. Това бе единственото помещение в къщата, чийто интериор майка ми нямаше право да обновява през няколко години, тъй че си беше същото, както си го спомнях от дете.
На стените имаше тъмни рафтове за книги, а в единия ъгъл – количка с алкохол. Бюрото беше в средата на стаята, застлана с персийски килим. Срещу газовата камина бе разположен кожен диван. Миризмата от поредната кубинска пура още се усещаше във въздуха. Всеки път, когато влезех тук, ме връхлиташе споменът как седях на дивана и си пишех домашните, докато баща ми работеше.
Той работеше непрекъснато и до тази вечер изобщо не бях се замислял над това. Като деца, ако искахме да прекараме известно време с него, това ставаше в същата тази стая.
Така ли се е чувствала и Чарли през изминалата седмица? Доведох ги тук с Тиа на почивка, но всъщност бях ги зарязах заради работата си. Дали са усетили, че са останали на заден план?
По дяволите. Да не би да ставам като баща си? Обичах го. Възхищавах му се. Но той не беше от бащите, които тренират с децата си футбол, четат им приказки за лека нощ или си играят тях в къщичка сред клоните на дърветата. Ако исках да правя всичко това с Чарли, нещата трябваше да се променят.
Трябваше да се откъсна от работата.
– Искам да видя как са Тиа и Чарли – рекох.
– Няма да отнеме много време. – Той плъзна една папка с документи по бюрото, после прокара ръка през косата си. Това беше навик, който много отдавна бях възприел от него. Баба все ми казваше, че когато направя така, съм досущ като татко. – Прочети това.
Взех папката и я отворих Първото, което видях, беше голяма снимка на Тиа по време на работа в бара. Какво, по дяволит, е това?
– Откъде взе това?
– Наех детектив, за да науча повече за Тиа.
– Шегуваш се – казах и смачках в юмрука си ъгълчето на корицата. – Защо? Не е ли достатъчно, че аз ѝ вярвам?
– Лоугън, бъди разумен. Преди малко майка ти не грешеше напълно. Ти не познаваш тази жена.
– А ти я познаваш, така ли? – Хвърлих папката на бюрото. – Няма да гледам това. – Вярвах, че Тиа ще ми разкаже за миналото си, когато е готова.
– Е, тогава аз ще ти кажа какво пише вътре. – Станах да си вървя, но думите му ме спряха. – Била е захвърлена като бебе. Знаеше ли това? Открили са я в контейнер за боклук в Харлем, била е пристрастена към хероин още в утробата на майка си. Според болничния ѝ картон седмици наред не е имала име, защото са смятали че няма да оцелее. Допускам, че някоя от сестрите най-накрая ѝ е дала име.
Едва не повърнах вечерята си, но преглътнах и оставих татко да продължи. Трябваше да си тръгна. Трябваше Тиа да ми обясни всичко това. Ала не можех да помръдна краката си.
– Израсла е в сиропиталище в Бруклин. От думите на детектива става ясно, че този дом изобщо не е трябвало да съществува. Но, изглежда, директорката е имала връзки в градската управа, за да продължат да я финансират. От това, дето е успял да изрови, той смята, че повечето от парите, които е получила, са отишли в собствения ѝ джоб.
Татко заобиколи бюрото и тръгна към мен, размахвайки папката. Порови в нея и извади една снимка.