Взех я от ръцете му и веднага разпознах Тиа сред десетина деца. Тя беше най-малката, вероятно около възрастта на Чарли, стоеше на бетонните стъпала на стара тухлена сграда. Панталонките ѝ бяха твърде къси, поне със седем-осем сантиметра. Ризката също ѝ беше малка. И по дяволите, беше слабичка. Толкова слабичка, че ми се прииска да закрещя.
Отстрани стоеше доста едра жена, най-вероятно директорката. Бе широко усмихната за разлика от децата, които се усмихваха насила.
Тиа бе усвоила тази изкуствена усмивка от малка. В сиропиталището е имало не повече от десетина деца.
– Предполагам, че директорката го е правила изцяло за собствена изгода. Държала е десетина деца, колкото да не закрият дома, но не и повече, за да си осигури по-голяма печалба. От време на време е давала някои от тях за осиновяване, за да оправдае съществуването на сиропиталището. Не много обаче. Детекивът установи, че три семейства са се опитвали да осиновят Тиа още като бебе. Но всеки път молбите им са били отхвърляни.
Изкушението бе твърде голямо – татко стоеше до мен и ме гледаше, докато прелиствах потъмнели от времето снимки, училищни бележки и записки на детектива.
С всяка следваща снимка децата ставаха все по-малко и по-малко. Тиа обаче присъстваше на всичките.
– Сама ли е била?
Татко кимна.
– Не сме сигурни, но допускам, че директорката е уредила някак да задържи сиропиталището, докато децата навършат осемнадесет години. Може да не са искали да ги изтръгват от корен, при положение че са обитавали дома от съвсем малки. Тиа е била най-малка, затова сиропиталището е било затворено, след като тя е завършила училище. Живяла е там сама в продължение на близо година.
Вгледах се в последната снимка пред сиропиталището. На стъпалата бяха само Тиа, директорката и Хейзъл.
– Хейзъл участвала ли е в това?
– Готвачката ли? Не.
Отдъхнах си. Не бих могъл да кажа на Тиа, че Хейзъл я е предала. Нямаше да имам смелостта да отнема бабата на Чарли.
– Сигурен ли си?
Той кимна.
– Даже предполагаме, че тъкмо тя е изпращала анонимни оплаквания срещу директорката.
Анонимни. Вероятно Хейзъл се е притеснявала да не загуби работата си и достъпа до децата, за да напише името си в тях.
– Но тъй като нямало никакъв резултат от оплакванията, тя започнала да купува храна за децата със собствени средства. Родителите на Хейзъл ѝ пращали пари години наред. И те секнали в деня, в който Тиа навършила осемнадесет и напуснала сиропиталището.
Прелистих папката докрай. Нямаше кой знае какво. Снимка на занемарен блок с апартаменти, в който Тиа се е преместила след напускането на сиропиталището, и още една – с външен изглед на хотела, в който се запознахме. Все важни места, даващи ми възможност да надникна макар за миг в предишния ѝ живот.
Тя не заслужаваше всичко това.
Подадох папката на татко, преди да съм я скъсал на две.
– Накарал си детектива да се разрови надълбоко.
– Винаги го прави. По дяволите, съмнявам се, че Тиа изобщо знае някои от нещата в доклада му. Вероятно никога не е виждала медицинското си досие.
И не знаеше колко близо е била до смъртта. Хейзъл се оказа права в деня на запознанството ни. През целия си живот Тиа се беше борила.
– И какво да направя с това, татко? То не променя нищо – погледнах го в очите. – Обичам я.
– Знам – кимна той. – Възхищавам се на Тиа, че е направила нещо с живота си. Повечето деца на снимката или са наркомани, или лежат по затворите, или са мъртви. Но преди да решиш да се ожениш за нея, добре си помисли дали това е добре за нея. Струва ми се, че тя е положила много усилия, за да се измъкне от предишния си живот. Ще бъде ли щастлива, ако се върне тук заради твоя живот?
– Би могла. – Знаех, че мога да я направя щастлива тук.
– Може би. Но ако нищо не излезе, тогава какво? Развеждате се и тя отвежда Чарли в Монтана. Къде оставаш ти тогава?
Където бях досега – на хиляди километри от дъщеря си.
– Мога да си тръгна оттук.
Не веднъж и дваж ми е хрумвало да го сторя, но за първи път го изричах на глас. Думите горчаха, стомахът ми се обърна.
– Това не е вариант – заяви татко. – Не можеш просто така да изоставиш задълженията си, отговорностите си към семейството. Не след дълго ще прехвърля всичко на теб и Обри.
Винаги съм знаел, че някой ден аз ще бъда начело на семейство Кендрик. И макар Обри да се справяше добре с бизнеса ни, на всички беше ясно, че аз ще заема лидерското място на татко.
Аз щях да решавам проблемите или семейните спорове. Аз щях да ръководя фондацията. От мен щеше да зависи всеки от семейство Кендрик да получи своя дял. Обри щеше да ръководи бизнеса. А аз – всичко останало.