Баща ми бе прав. Да напусна Ню Йорк, наистина не беше добър вариант. Не можех просто ей така да изоставя работата си във фирмата – партньорите ми бяха и собственици. А и не можех да избягам от отговорностите си към семейството.
– Това ли е всичко? Трябва да отида при Тиа и Чарли. – Желанието ми да убедя Тиа да се премести при мен, бе по-силно от всякога. Татко кимна и аз се отправих към вратата.
– О, и Лоугън? – извика той. Спрях и се обърнах. – Съжалявам за тази вечер. С майка ти утре ще се постараем повече.
– Ще съм ви благодарен – рекох и понечих да тръгна, но пак спрях, защото в този момент в кабинета нахълта София.
– Лоугън? – Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Бе някак прегърбена и имаше измъчен вид. Това бе онзи невинен поглед от сорта „горката аз“, който бе усъвършенствала още тринадесетгодишна. – Наистина ли го мислеше, като каза, че ще спреш парите ми?
Не. Но все още бях ядосан, задето бе довела Алис тук, само и само да създаде напрежение. Тъй че нямаше да ѝ отговоря точно сега.
– Ти стигна твърде далеч.
Тя подсмъркна.
– Съжалявам.
– Наистина ли? Ти и приятелката ти не одобрихте Тиа заради работата ѝ. Каква ирония, имайки предвид, че ти не си работила и един ден. Може би, ако ти се наложи да си намериш работа, ще оцениш парите, които си имала от самото си раждане.
Ще се постарая да науча Чарли, че това е привилегия, а не право. Дъщеря ми ще цени доверителния фонд, който преди седмици учредих за нея. Макар да се съмнявах, че тъкмо аз ще я науча. Тиа би свършила по-добра работа от мен. Защото знаеше какво е да нямаш.
– Сериозно ли говориш? – ченето на София увисна. – Наистина ли ще ме отрежеш?
Свих рамене.
– От теб зависи, София. Порасни най-сетне.
Оставих я в кабинета със зяпнала уста и хукнах по коридора. Отворих вратата към вътрешния двор, най-после отървал се от семейната къща, но спрях. Видях баба ми, седнала на една люлееща се пейка до басейна.
– Помислих си, че вече си си тръгнала, за да избегнеш скандала.
Тя се усмихна и потупа седалката до себе си.
– Тръгвам съвсем скоро.
Баба ми живееше надолу по пътя в малко по-малка къща от нашата. Като деца всяко лято Обри, София и аз се плицикахме ту в нейния, ту в нашия басейн.
– Е, интересна вечер, няма що.
– Винаги е така. – Тя се засмя.
– Не знам какво да правя, бабо.
– Какво ти казвам, когато си в затруднение?
– Да атакувам.
Само дето не ми се щеше да насилвам нещата. Не и този път. Все едно да се опитвам със сила да наместя две парченца от пъзел, които не си пасват.
– Не мога да ги загубя. Не искам да ги загубя.
Трябваше така да наглася нещата, че хем да запазя работата и отговорностите си към семейството, хем Тиа и Чарли да бъдат с мен.
Баба ме потупа по коляното, без да ме посъветва нещо друго, и се изправи.
– Ела ми на гости утре. Доведи моята малка Чарли и Тиа.
– Ще дойдем. – Аз също станах и я целунах по бузата за лека нощ.
След като тя се прибра, се запътих към къщата за гости. Погледнах стенния часовник в антрето, беше едва осем часът, но навсякъде беше тъмно, светеше само лампата над печката в кухнята. Тръгнах по коридора към спалните, надявайки се, че Чарли още не е заспала.
Усмихнах се, когато зърнах проблясващата под вратата светлинка. Посегнах към дръжката, но спрях. Чарли и Тиа се кикотеха с пълно гърло. Приближих се до вратата, наслаждавайки се на звуците.
– Какво още ти се прави, като се приберем? – попита Тиа.
– Да отидем за риба с чичо Джаксън.
– Ооо. Много добре. Сега е мой ред да уловя най-голямата риба.
Чарли се засмя.
– Ъ... Ти хвана най-голямата миналия път. Мой ред е.
– О, вярно. Съжалявам. – Тиа се усмихваше. Усещах го по гласа ѝ. – Е, значи е твой ред. Какво друго?
– Ами не знам.
– Какво ще кажеш да направим нещо по-специално с баба? Бас държа, че много сме ѝ липсвали, както и тя на нас.
– Да! – възкликна Чарли. – Трябва да отидем до любимия ни водопад.
– Точно така. Ще си направим пикник и ще останем целия следобед. Тогава ще разкажем на баба всичко за пътуването ни.
Чарли се изкиска.
– Ще ѝ кажа, че тук винаги мирише на àко.
Странно, дъщеря ми смяташе, че в Ню Йорк мирише лошо, а аз казах на Нолън същото за Монтана.
Когато Чарли спря да се смее, леглото проскърца леко и тя се прозя.
– Нямам търпение да се прибера вкъщи.
– Двете с теб, любов моя – прошепна Тиа. – Двете с теб.
Болката в гърдите ми бе съсипваща. Отдръпнах се от вратата, облегнах се на стената и се свлякох на пода. Този страх ми беше до болка познат. Същият, който усетих, когато Емелин реши да се премести, само че този път болката бе ужасна.