Жената, която обичах – любовта на живота ми, – бе предпочела Монтана пред мен. Вземаше и дъщеря ми и аз не можех по никакъв начин да я спра.
Вярвах, че все някак ще я придумам да останат. Но докато слушах как двете си говорят за връщане у дома, всичката ми вяра се изпари.
Защото дълбоко в себе си знаех, че ще е най-добре да ги оставя да отидат там, където ще бъдат най-щастливи. двадесет и шест ТИА
Затворих вратата на стаята на Чарли и едва не изпищях, когато видях Лоугън отвън. Ръката ми литна към блъскащото в гърдите ми сърце.
– Боже, как ме изплаши.
– Съжалявам.
– Какво правиш тук? – попитах шепнешком.
Той поклати глава, втренчен в пода.
– Просто слушах. Заспа ли тя?
– Да. Изтощена е. Седмицата бе дълга. – Подадох му ръка да се изправи.
Лоугън стана бързо и ме дръпна в прегръдката си. Останахме така няколко минути в тъмния коридор, вкопчени един в друг. После той се отдръпна, хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята. Светна лампата и седна в края на леглото, прокарвайки ръка през косата си. Отидох и седнах до него, клюмналите ни рамене се докосваха.
– Съжалявам, скъпа. Никога не бих те довел тук, ако знаех, че ще се държат така. Просто не мога да повярвам... – той поклати глава. – Много съжалявам.
– Не съжалявай. Вината не е твоя. – Да, може и да не е очаквал да се държат така и да са толкова подозрителни, но аз изобщо не бях изненадана. Разочарована, да. Но не и изненадана.
Лоугън взе ръката ми и обгърна дланта ми с дългите си пръсти. После я обърна, вглеждайки се в кокалчетата ми. Предусетих следващите му думи, преди да ги е изрекъл.
– Не си тръгвай.
– Трябва – прошепнах.
– Защо?
Извърнах глава и видях умоляващия му поглед.
– Трябва да се прибера у дома. Този живот... – станах и размахах ръка да покажа луксозната стая – … не е за мен.
– Би могъл да е.
Поех си дълбоко дъх, наложих си да не заплача. Ако се отронеше и една сълза, нямаше да успея да довърша. А Лоугън заслужаваше да му дам обяснение.
Беше време за разговора, от който се страхувах дни наред.
– Баща ти ме е проучвал, нали?
Той кимна.
– Не знаех, но преди малко ми го каза. Разбрал е някои неща. Неща, които трябва да знаеш.
– Открил ли е майка ми?
Той поклати глава.
– Не. Става дума за сиропиталището и за директорката. Тя...
– Не ми казвай – прекъснах го аз. – Не искам да знам.
Така или иначе, бях се сбогувала с тази част от живота си, когато онзи ден отидох до сиропиталището.
– Сигурна ли си?
Кимнах.
– Може да те попитам някой път, не сега.
– Добре. Май така ще е по-лесно. – Радвах се, че не се налага да обяснявам всичко.
– Сега знаеш, че идвам от нищото. От детството си имам само снимките, които намери, и няколко опърпани бебешки терлички – изплела ми ги е една медицинска сестра, докато съм била в болницата.
– Не ме интересува откъде идваш.
– Знам. Но даваш ли си сметка колко голяма е промяната? Ти имаш всичко.
– Ти също би могла да го имаш – прекъсна ме той. – Можеш да имаш всичко, което сърцето ти пожелае.
– Не става дума за вещите, Лоугън – казах и взех да крача из стаята, – нито за пари. Става дума за начина ни на живот.
– Нали това ти казвам? Можеш да живееш, както пожелаеш. Ако не ви се остава в мезонета, ще се преместим. Ако предпочиташ някое по-просторно място, ще си купим друго жилище и аз ще пътувам до работа. Можем да имаме всичко тук, само да поискаш.
– Точно в това е проблемът. Аз не искам да живея тук – казах и посочих пода. – Не и в Ню Йорк.
Той сбърчи чело.
– Защо?
– Защото го мразя. – Притиснах ръце до сърцето си, изричайки истината. – Всичко, свързано с Ню Йорк, ме кара да се чувствам незначителна. Прави ме малка. Напомня ми колко безсилна бях тогава. Работех много и въпреки това не можех да продължа напред. Без значение колко хубава, учтива или щастлива изглеждах, никой никога не ми даде дом. Младите двойки, които идваха в сиропиталището, си тръгваха, без да погледнат назад. Но всеки път, щом някой се появеше, бях твърде глупава да се надявам, че ще избере мен. Годините на разбити надежди най-накрая смазаха духа ми. Ако не беше дошла Хейзъл, съмнявам се, че щеше да остане и частица от него.
Лоугън протегна ръка към мен, но аз продължих да крача.
– Вече няма да е така, Тиа. Няма да се налага да работиш, тук можеш да твориш, да показваш работите си в галерии. Никога вече няма да се налага да правиш пици и да наливаш бира.
– Не. – Паренето в гърлото ме задушаваше, но го превъзмогнах. – Не става дума за работата ми. И не искам да излагам неща в галериите, не искам изкуството да бъде моя професия. Правя го за себе си и толкова. Става дума да живея живота, който сама си създадох. Живот, с който се гордея.