– И няма да се гордееш с живота си тук, с мен? – Мъката в гласа му ме прониза.
– Винаги съм била горда, че съм теб. – Отидох до леглото и сложих длани на лицето му, за да го накарам да ме погледне в очите и да разбере, че това е истина. – Винаги. Но тук не става дума за теб, а за мен.
Седнах пак до него и взех ръката му в шепите си.
– Имам три хиляди седемдесет и четири долара и петдесет и един цента в сметката си. – Бях запомнила сумата сутринта, както правех всеки ден. – Всеки цент е дошъл от приготвяне на коктейли и наливане на бира. Бар „Ларк Коув“ не е просто моята работа. Той е моята страст.
Той свъси вежди.
– Твоята страст?
– Моята страст – кимнах. – Когато се махнах от Ню Йорк, нямах нищо. Не в буквалния смисъл, макар да не разполагах с кой знае какво, но нямах нищо тук – сложих ръка на сърцето си. – Нито вяра, нито сила, бях самотна, сломена и измъчена. Само едно нещо ме държеше и това бе Чарли. Фактът, че тя растеше в мен и щеше да се нуждае от мен, ми даваше сили да продължа да се боря.
Лицето му се смекчи и той сложи ръката си върху моята.
– Тя ме спаси по много начини. Тя ми вдъхна тази устременост и желанието да ѝ дам всичко по силите си. Тя ме направи безстрашна. Заради нея съградих живот, с който се гордея. И всичко това започна в бара.
Когато пристигнах в Монтана, явно Хейзъл бе ме видяла и на мига бе разбрала, че имам нужда да правя нещо. Винаги съм работила упорито, справях се добре с каквото и да се захванех, в училище – също. Но не знаех какво е да си собственик. И така, Хейзъл ми връчи ключовете от бара и ме заведе в офиса. Застана на прага, посочи бюрото с купища бумаги отгоре, и каза: Разчисти го.
След три дни, когато се прибрах от работа, я заварих да оправя градинската барака, за да има къде да майсторя нещата си. Осигури ми истинско място за творчество. Някога, преди толкова години, беше ме виждала да рисувам на кухненската маса в сиропиталището.
Облегнах се на Лоугън, който търпеливо чакаше да продължа.
– Онзи бар означава много за мен. Когато го взех, едва свързваше двата края, разработих го и го превърнах в заведение, от което изкарваме пари за Джаксън, за Хейзъл и за мен. Навремето нямах възможност да получа бляскаво образование. Миналата година Чарли научи в детската градина неща, които аз научих едва в трети или четвърти клас. Но си скъсвах задника от работа, проучвах, експериментирах и ръководех този бизнес. Гордея се с това, което постигнах.
– Така и трябва – каза Лоугън и ме целуна по челото. Едва се сдържах да не се просълзя, задето ме похвали. – Ако искаш да започнеш бизнес тук, можем да го уредим. Ще купя...
– Не, Лоугън – спрях го аз. – Не тук. Явно не ме бива много с обясненията, но тук се чувствам различно. Миналото сякаш тегне над мен. Липсата на увереност в себе си, несигурността – всичко се върна.
– Няма да е все така. Дай си време – помоли той.
– Може би. Може би всичко, което казвам, изглежда глупаво и след година-две наистина ще бъде различно. Но не става дума само за лошите спомени. Ако остана да живея тук, трябва да се сбогувам с Хейзъл и Джаксън и, честно казано, мисля, че няма да мога. Те са моето семейство. Стараех се... – преглътнах напиращите сълзи – … толкова се стараех да си намеря семейство, Лоугън. Не искам да се откажа от тях. Не искам да съм на хиляди километри, ако здравето на Хейзъл се влоши или Джаксън най-накрая открие любовта. Боя се, че ако остана тук и не съм щастлива, ще започна да роптая срещу теб – стиснах по-силно ръката му. – Чарли също.
Той сведе глава.
– Тя е нещастна, нали?
– Тя те обича. Мисля, че ще носи всички рокли и неудобни обувки на света, ако я помолиш. Но...
– Но няма да го направя – прошепна той.
Затова го обичах толкова. Заради любовта му към дъщеря ни. Той познаваше Чарли едва от седмици, но вече бе поставил нейното щастие на първо място.
Аз бих сторила същото. Ако наистина смятах, че тя ще е по-щастлива тук, отколкото в Монтана, щяхме да останем. Бих жертвала своя дом, работата и семейството, за да бъде с баща си. Но дълбоко в душата си знаех, че моето момиченце се нуждае от пространство и ширнали се небеса.
– Тя е всичко, което има значение.
Той вдигна ръка към бузата ми.
– Не всичко.
Една сълза капна на палеца му.
– Бих искала...
– Знам. – Очите му все така бяха изпълнени с болка, но в тях имаше и разбиране. – Аз също.
Лоугън въздъхна и стана от леглото.
– Не знам какво да правя.