Дайъл отново се наведе към нея и понижи глас.
— Глупак съм, че ти го казвам. Човек на име Запарти. Никога не съм го виждал.
— И никога няма да ти се прииска да го видиш, ако си разумен, Джорджи. Не, благодаря. Не желая да се забърквам в такава каша покрай теб.
Дайъл се усмихна леко и равните му зъби блеснаха на фона на гладкото мургаво лице.
— Остави това на мен, Франси. Забрави всичко друго, освен че съм луд по теб.
— Налей да пийнем — каза момичето.
Стаята беше дневна в хотелски апартамент. Интериорът, в бяло и червено, бе доста сковаващ, като в посолство. По белите стени имаше изрисувани червени орнаменти, прозорците бяха закрити с бели венециански щори, с драпирани бели завеси отстрани, а пред газовата камина имаше полукръгъл червен килим с бял кант. Между прозорците беше поставен бял бар с форма на бъбрек.
Дайъл отиде до бара и наля скоч в две чаши, прибави лед и вода и с чашите в ръце прекоси обратно стаята до масичката, върху която от алабастровата купичка все още се издигаше тънка струйка дим.
— Зарежи комарджията — рече Дайъл, като й подаде чашата. — Не друг, а той ще те забърка в каша.
Тя отпи и кимна. Дайъл взе чашата от ръката й и пи от същото място. После се наведе, както държеше и двете чаши, и отново я целуна по устните.
Над вратата, водеща към малкия вестибюл, имаше червени завеси. Те се разделиха на няколко сантиметра и през пролуката надникна лице на мъж с хладни сиви очи, втренчени замислено към двамата, които се целуваха. После завесите отново безшумно се събраха.
След миг силно се захлопна брата и във вестибюла се чуха стъпки. През завесите в стаята влезе Джони де Рюз. В този момент Дайъл вече палеше цигара.
Джони де Рюз беше висок, слаб, мълчалив, облечен в тъмен костюм с елегантна кройка. В ъгълчетата на хладните му сиви очи имаше мрежа от ситни бръчици. Тънките му устни бяха изящно очертани, но не меки, а издължената му брадичка бе раздвоена.
Дайъл, вперил очи в него, направи неопределен жест с ръка. Де Рюз отиде до бара, наля си уиски и го изпи чисто.
Постоя известно Време гърбом, като почукваше по ръба на бара. После се обърна и с бегла усмивка подхвърли:
— Здрасти, мили хора.
Гласът му бе мек, а изговорът — доста провлечен. Веднага след това излезе от стаята през вътрешната врата.
Помещението, в което се озова, беше пищно декорирана спалня с двойно легло. От дрешника извади светлокафяв куфар от телешки бокс и го разтвори върху леглото. Започна да изпразва чекмеджетата на висок скрин и да слага вещите в куфара, като ги подреждаше внимателно и без бързане. През всичкото време тихо си подсвиркваше през зъби.
Когато приготви куфара, хлопна капака му и запали цигара. Известно време стоя неподвижен в средата на стаята. Сивите му очи гледаха стената, без да я виждат. Сетне пак отиде до дрешника и се върна с малък пистолет, пъхнат в кобур от мека кожа с два къси ремъка. Дръпна нагоре левия си крачол и затегна кобура върху глезена си. После вдигна куфара и отново влезе в дневната.
Очите на Франсин Лий рязко се присвиха, щом видя куфара.
— Отиваш ли някъде? — попита тя с ниския си дрезгав глас.
— Да-да. Къде е Дайъл?
— Наложи се да си тръгне.
— Колко жалко — промълви меко Де Рюз. Пусна куфара на пода и застана до него, като измерваше с невъзмутим поглед стройната фигура на момичето от глава до пети. — Наистина жалко. Приятно ми е да се навърта тук. Аз съм скучна компания за теб.
— Май не е лъжа, Джони.
Той се бе навел към куфара, но се изправи, без да го докосне, и подхвърли небрежно:
— Помниш ли Мопс Паризи? Днес го срещнах в града.
Очите й се разшириха, а после почти се затвориха. Зъбите й леко изтракаха. За миг челюстта й се стегна. Де Рюз продължаваше да я оглежда.
— Имаш ли намерение да предприемеш нещо? — попита тя.
— Мисля да попътешествам — рече Де Рюз. — Вече не съм тъй спонтанен както някога.
— Ще се покриваме значи — продума тихо Франсин Лий. — Къде отиваме?
— Няма да е покриване, а пътешествие — безстрастно заяви Де Рюз, — и не ние, ами аз. Заминавам сам.
Тя седеше загледана в него, съвсем неподвижна, и дори мускулче не трепваше по лицето й.
Де Рюз бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл, който се отваряше като книга. Хвърли пачка сгънати банкноти в скута на момичето и отново прибра портфейла. Тя не докосна парите.
— Ще са ти предостатъчни, докато си намериш ново другарче за игра — безизразно отбеляза той. — Не казвам, че няма да ти пратя още, ако се нуждаеш.
Тя бавно се изправи и банкнотите се плъзнаха от полата й на пода. Ръцете й бяха прилепени до тялото с тъй здраво стиснати юмруци, че се очертаваха сухожилията. Очите й бяха помръкнали и потъмнели.