В девет и двайсет и пет вече беше на ъгъла на „Седма“ и „Спринг“, където се намираше „Метропол“.
Беше стар хотел, някога от най-луксозните, а сега колебливо люшкащ се между сравнително сносно заведение и бърлога с лоша слава в полицията. Вътре имаше омазнена и потъмняла дървена ламперия и твърде много огледала с олющени позлатени рамки. Твърде много беше и димът, събрал се под ниския таван на фоайето, и твърде много безделници търкаха износените му кожени кресла.
Блондинката зад щанда за пури, оформен като голяма подкова, вече не беше в първа младост и очите й бяха станали цинични от маневриране с ухажори на дребно. Де Рюз се облегна върху стъкления плот, бутна назад шапката си и отдолу се показа острата му черна коса.
— „Кемъл“, миличка — каза той с ниския си, типичен за комарджия глас.
Жената постави пакета пред него, пусна монетата в касата и пъхна рестото от десет цента под лакътя му с бегла усмивка. Очите й не криеха, че го харесва. Тя се облегна срещу него и приближи главата си дотолкова, че той долови парфюма в косите й.
— Кажи ми нещо — рече Де Рюз.
— Какво? — меко попита тя.
— Можеш ли да разбереш кой живее в осемстотин и девета, без да даваш обяснения на администратора?
Блондинката изглеждаше разочарована.
— Защо сам не го попиташ, мистър?
— Много съм срамежлив — обясни Де Рюз.
— Да бе!
Тя отиде до телефона зад щанда, говори известно време, заела морно грациозна поза, и пак се приближи до Де Рюз.
— Името е Матик. Говори ли ти нещо?
— Май не. Много благодаря. Как се чувстваш в тоя хубав хотел?
— Кой те излъга, че е хубав?
Де Рюз се усмихна, докосна шапката си и се отдалечи. Очите й тъжно го проследиха. Облегна острите си лакти на щанда и подпряла брадичка върху дланите си, продължи да гледа след него.
Де Рюз прекоси фоайето, качи се по три стъпала и влезе в асансьор с отворена клетка, който се залюля рязко при потеглянето.
— Осми — каза той и се облегна на решетката, с ръце в джобовете.
Осмият етаж беше последен в „Метропол“. Де Рюз тръгна по дълъг коридор, който миришеше на боя. След завоя в дъното се озова точно пред осемстотин и девета стая. Почука на вратата от тъмно дърво. Никой не отвори. Наведе се, погледна през празната ключалка и отново почука. Сетне извади ключа от джоба си, отключи и влезе.
На две от стените имаше прозорци, но затворени. Вътре вонеше на уиски. Лампата на тавана светеше. Имаше широко легло с месингови рамки, тъмно бюро, два кафяви кожени люлеещи се стола, нощно шкафче с плоска кафява бутилка от уиски върху него, почти празна и без капачка. Де Рюз я подуши, приседна на ръба на шкафчето и заоглежда стаята. Очите му обходиха тъмното бюро срещу леглото, стената с входната врата и стигнаха до друга врата, под която се виждаше светлина. Отиде до нея и я отвори.
Мъжът лежеше ничком върху жълтеникавокафявия керамичен под на банята. Кръвта около него беше почти черна и лепкава. От две подгизнали места на главата на мъжа по врата му и оттам на пода се бяха стекли тъмночервени струйки. Кръвта отдавна беше спряла да тече.
Де Рюз свали едната си ръкавица, наведе се и с два пръста опипа мястото, където би трябвало да се усеща пулсът. Поклати глава и отново си сложи ръкавицата. Излезе от банята, затвори вратата и отиде да отвори единия от прозорците. Надвеси се навън и известно време вдишва чистия, напоен с влага въздух, като през тънките къси струи гледаше тесния отрязък от тъмна задна уличка.
След малко затвори прозореца, загаси лампата в банята, взе табелка „Не безпокойте“ от най-горното чекмедже на бюрото, угаси осветлението и излезе. Окачи табелката на дръжката на вратата, върна се при асансьорите и напусна хотел „Метропол“.
6
Франсин Лий си тананикаше със затворена уста по тихия коридор на „Чатъртън“. Тананикаше си неуверено, без сама да знае точно какво, и ръката й с нокти, лакирани в яркочервено, придържаше зелената кадифена пелерина да не се свлече от раменете й. Под мишницата на другата си ръка бе пъхнала увита бутилка.
Отключи вратата, отвори я и спря, като рязко смръщи вежди. Остана неподвижна, като се мъчеше да си припомни нещо. Все още не бе съвсем трезва.
Точно тъй, беше оставила лампите да светят, а сега бяха угасени. Разбира се, може камериерката да е влизала. Продължи напред, забави се, докато разтвори червените завеси, и мина в дневната.
Светлината от камината се плъзгаше по червено-белия килим и хвърляше медни отблясъци върху два лъскави черни предмета. Лъскавите черни предмети се оказаха обувки. Изобщо не помръдваха.
Франсин Лий издаде сподавено възклицание. Дългите, красиво оформени нокти на ръката й, придържаща пелерината, се впиха в шията й.