Мехмет пое най-дълбокия дъх, който дробовете му бяха поемали за този ден и погледна баща си в очите за първи път, откакто беше започнал този разговор. Когато видя, че баща му не го гледа кръвнишки, изпусна въздуха, който задържаше. С пресекващ от страх глас каза:
— Един човек от Яслъханспор гледал мача и казал: „През живота си не съм виждал такъв като него“. Когато мачът свърши, дотича до мен и ме заразпитва. Каза, че щял да дойде, щял да разговаря с теб.
Дни наред сън не го хващаше Мехмет дали този човек наистина ще дойде. Умираше от ужас, че мъжът ще дойде и баща му ще научи, че е ходил да играе футбол, и ще го напердаши. Нещо повече, когато баща му започнеше да бие, понякога боят можеше да продължи дълго време, месеци, дори години. От друга страна искаше този човек да дойде. Можеше да се случи — макар вероятността да бе толкова малка, колкото гнидите, които понякога се появяваха в главата му — мъжът да успее да убеди баща му, че синът може да стане футболист. Сърцето му бе поело едно пътуване между надеждата и страха. Беше такова, че не можеше нито поради надеждата си да забрави страха, нито да се предаде на страха и да каже сбогом на надеждата. Два дни вече изричаше молитви, които бяха толкова объркани, колкото беше умът му: Дано този човек да дойде, но нека да не идва. Нека да не идва, но дано да дойде…
— И кой беше този човек?
— Не знам, татко, каза само, че е от Яслъханспор. Каза още: Ще дойда да говоря с баща ти. Нищо друго не каза.
— Ти бе, не го ли попита кой е?
— Не, татко!
Реджеп се отпусна назад и извика:
— Хатидже, направи ни кафе! — После се обърна към Мехмет: — Хайде, ставай и ти вече. Махай ми се от очите. Имам си разговори с батко Ердоган.
Нарин и Шадийе седяха до прозореца на стаята в къщата, която гледаше към двора, и слушаха разговора. Мехмет влезе, надут от гордост, с наперена походка, и седна до тях.
— Батко, ще те бие ли тате? — попита Шадийе.
— Не знам — отвърна Мехмет. — Сигурно ще ме бие, но ако се убеди, че ще стана футболист, тогава може и да не ме бие!
— Дай боже да не те бие! — очите на Шадийе се напълниха със сълзи.
— Мисля, че няма, не плачи — успокои я Нарин.
— Закълни се! — отскоро Шадийе беше развила навика да не вярва на това, което някой й казва, ако той не се закълне.
— Кълна се!
— Обаче ако го удари, ти ще пукнеш — каза Шадийе и ококори очи.
— Ако го удари, Мехмет ще пукне — изкиска се Нарин.
Като чу това, Шадийе заплака още по-силно.
— А аз ще те цапардосам сега — изсъска Мехмет срещу Нарин.
— Само го направи и ще кажа на татко как си търкаше пишката, когато надзърташе към Юмюхан над стената — отвърна Нарин.
Мехмет стана морав от гняв, стисна зъби и вдигна ръка в юмрук, но не удари Нарин. Гледаше я сякаш ще я убие, на няколко пъти се направи, че я удря, но накрая отпусна ръка.
— Ще те убия! Вярвай ми, ще те убия! — прошепна той.
Реджеп не продума, докато Хатидже слагаше на масата кафето, което бе сварила. Реджеп имаше собствено специално разбиране за пазенето на тайна, чиято логика никой не можеше да разгадае. Пред всички наоколо отваряше дума по най-невъзможни теми, а за най-безвредни неща шепнеше, сякаш бяха държавна тайна. Когато бе сигурен, че Хатидже се е отдалечила достатъчно, попита Ердоган с приглушен глас:
— Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от този вагабонтин може да излезе футболист?
Както всички други, и Ердоган знаеше що за стока е Мехмет. Този безразсъден, необуздаем келеш Мехмет, който беше в основата на всякакви коварства и мръсни номера… Както всички съседи, така и на Ердоган му беше дошло до гуша от момчето, ако можеше би го удавил в капка вода, но пак каза това, което бе убеден, че е истина:
— Казват, че може, честно…
— Кой казва?
— Който се сетиш.
— Е, в такъв случай, ще забогатеем — и Реджеп прекара ръце през русата си коса. — И то истински. Искам да кажа, не просто да капе по малко от тук от там!
— Ще се въргаляш в пари, човече! — рече Ердоган.
Каза това отчасти защото знаеше колко разочарован беше Реджеп, след като не успя да получи наследство от тъста си. А и за да може Реджеп отново мъничко поне да се усмихва, за да може да се върне към живота… Колкото и да беше ядосан Ердоган, и макар да го критикуваше от време на време зад гърба му, той харесваше Червенокосия. Даже той беше намерил тази къща за Реджеп, той се беше пазарил с хазаина за наема. В края на краищата бяха приятели от детинство. Малко или повече се бяха подкрепяли. Може Реджеп да беше получил повече подкрепа, а Ердоган по-малко — но човек никога не правеше сметка на такива неща. Най-малко Ердоган правеше.