— За бога, какво толкова се е случило? Да не би днес да научаваш, че баща ти е копеле? — каза Дениз. — Няма да преувеличаваш случките, няма да седнеш сега и да мислиш до края на живота си. Забрави го. Това е твоят живот, скъпа, другите не съществуват. Важното нещо е ти да си щастлива. Баща ти имал деца? О, боже, много важно. Баща ти ги обичал? Голяма работа. Кой е баща ти, Нар? Какво място заема в живота ти? Ти трябва да се грижиш за себе си. А когато не можеш да се грижиш за себе си, аз ще се грижа за тебе. Това е всичко!
Дениз стана и прегърна здраво Нарин и каза:
— Мисля, че е точният момент за една водка.
— Преживях го сякаш са умрели — каза Нарин, като че ли се събуждаше по средата на сън.
— Кой ти се стори като умрял?
— Шадийе и Мехмет… искам да кажа, че се чувствах сякаш те са умрели и на тяхно място са се родили нови… При това ми се стори сякаш и майка ми беше умряла.
— Не говори глупости, никой не е умрял — каза Дениз и отвори бутилка с водка.
Нарин се изправи от мястото си и взе чашата, която Дениз й подаде.
— Какво ми говореше, когато дойдох? Съжалявам, не бях в състояние да те слушам.
— Нищо важно. Казах, ти, че Ърмак ще дойде с нейния приятел. Нали знаеш, бях ти казала, че си е намерила някакъв банкер…
— Добре, разбрах — отговори Нарин разсеяно и отпи от водката си. — Нека да дойдат тогава.
Дениз отиде в дневната, докосна уредбата и гласът на Лорина Маккенит изпълни къщата, но в ушите на Нарин една друга жена пееше различна песен:
Двадесет и осма глава
Нарин свали палтото си, каза на всички вкупом около масата „здравейте“, и седна на празния стол до Дениз, най-далече от Ърмак и Фърат. Известната кръчма в Бейоглу беше пълна догоре както във всяка петъчна вечер, а сервитьорите, въпреки всичкия си майсторлък, едва се придвижваха между масите с отрупани с мезета табли в ръцете си. Шумната тълпа се състоеше от журналисти, спортни критици, литератори, рекламни агенти и туристи, гласовете и чашите често се надигаха… Ако не се броят няколкото жени, които пиеха вино и няколко туристи, които не изпускаха от ръце бутилките си с бира, почти всички отпиваха от чашите си твърд алкохол.
— Ракия, моля — каза Нарин на сервитьора, който закръжи над нея. Полагаше усилие да не поглежда към другия край на масата и погледът й да не се среща с този на Фърат.
— Късно ли си тръгна от работа? — попита Дениз.
— Не, не си тръгнах късно, но се отбих вкъщи, преди да дойда.
Нарин не каза на Дениз, че за да дойде, в продължение на половин час вкъщи бе събирала кураж и беше прибягнала до помощта на чаша водка, за да го докара до успешен край. Всъщност нямаше да може да дойде, ако не беше силата, която й даде мисълта, че ще замине за Анкара. Освен Ърмак, Фърат, Дениз и Нарин, на масата имаше още осем души. Всички бяха приятели на Дениз. Познаваше Ебру и Мемо още от първите дни след запознанството си с Дениз, а останалите бяха дошли и заели място в живота им с годините. Нарин разговаряше с хората близо до нея и същевременно се поздравяваше за решението си да се пресели в Анкара. Точно преди да тръгне от къщи беше хвърлила поглед на обявите за апартаменти в Анкара, за да укрепи силата, която получи благодарение на него. Всеки път, когато забелязваше Ърмак да докосва Фърат, да оправя косата му или да го целува по бузата, се поздравяваше отново и отново и за първи път от седмици насам настроението й се върна щом долови, че Фърат се чувства неловко. Петте й сетива бяха спрели да работят и бяха обърнали всичките си сензори към Фърат — те казваха на Нарин, че той също е потиснат до крайна степен.
— Каза, че и Атъф ще идва. Няма ли да дойде? — попита тя Дениз.
— Ще се присъедини към нас след вечерята. Скъсал е с онази манекенка.
— Така ли?
— Прочетох го във вестниците. Мисля, че харесва тебе.
— Той харесва всички.
Дениз се засмя, защото й беше ясно, че Нарин има право.
— Да, но тебе те харесва повече.
— Съжалявам, въобще не ме интересува! Той е мило момче и е забавен… Ето, всички се шляем заедно, няма нужда от нещо повече.
Когато се нахраниха, всички заедно излязоха от кръчмата и отидоха пеша до малък бар наблизо. Вътре игла да пуснеш, нямаше къде да падне, но всеки свикнал да излизат нощем в Истанбул, знае как да си направи място в претъпкано заведение. С помощта на познати сервитьори успяха да се настанят в най-задънената част на бара. Вратата на бара, в който имаше хора от всякакви прослойки, от момичета с рошави коси и обеци на носовете до хубавици с чанти Прада, от професионалисти в костюми до татуирани рокери — непрестанно се отваряше и затваряше и хора влизаха или излизаха. Въпреки студеното време, отвън имаше толкова хора, колкото и вътре и никой не си стоеше на мястото. Навътре, навън… Ърмак, която стоеше точно срещу Нарин, танцуваше в ритъма на музиката. Напоследък беше започнала да се облича провокативно, изоставяйки консервативния си стил, и се издокарваше в крещящи дрехи с големи цепки. Докато тя се полюляваше и прегръщаше Фърат, Дениз разсъждаваше колко щастлива изглежда и изпита болка. Дали пък Фърат не иска този път да прегърне Нарин вместо Ърмак? Обърна глава и видя Атъф, който влезе през вратата на бара, и му махна. Атъф весело се приближи до тях, поръчаха се нови питиета, светлините светваха и угасваха, чашите се пълнеха, чашите се изпразваха, излизаше се пред вратата за глътка чист въздух, влизаше се, танцуваше се и се поръчваше ново пиене.