Ърмак видя една приятелка и се отдалечи от тях, Фърат сграбчи Нарин за ръката, дръпна я до себе си и прошепна в ухото й:
— Чух, че заминаваш за Анкара.
Нарин се усмихна. Опита се отстрани да изглежда сякаш не е нищо повече от приятелски разговор.
— Да, получих добро предложение. Доколкото виждам, между вас с Ърмак всичко върви добре. Много се зарадвах.
— Не говори глупости — каза Фърат.
— Каза, че ще се разделите и…
— Ако я напусна, как ще те виждам?
Фърат я гледаше така мило, че Нарин имаше желание да го прегърне и да го целува много дълго. Беше наклонил главата си на една страна и я гледаше съвсем като дете.
— Дали ще се разделите или не, за нас резултатът е едни и същ… — каза унило Нарин.
— В такъв случай няма да я оставя и ти ще се побъркаш.
Нарин не можа да разбере дали се шегува, или говори истината.
— Няма ли да се върнеш?
— Няма, защото се пренасям в Анкара.
Видя, че Фърат стана бял като платно и блясъкът в очите му угасна.
— Добре, защо?
— За да се отърва от тебе и Ърмак, разбра ли? Защото вече те ненавиждам.
— Аз много те обичам.
— Ако остана тук или ще се побъркам или ще изгубя Дениз. Тя никога няма да ми прости.
— Не можеш ли да пренебрегнеш това заради мен?
Нарин погледна Дениз, която беше пияна и танцуваше близо пред нея. Червената й коса падаше върху дългите и бели ръце, а тънкото тяло се огъваше и усукваше като клонка, готова да се прекърши.
— Не мога — тъжно отговори тя.
— В такъв случай ще се оженя за Ърмак и ще обикалям около теб до края на живота ти. Нито ден няма да те оставя на спокойствие. Всъщност, може да се преместим в Анкара.
Нарин беше втрещена.
— Ти шегуваш ли се?
— Не.
Нарин не успя да намери подходящ момент да каже на Фърат, че ще го убие, защото в този момент Атъф дойде при тях, преметна ръка през раменете й и я отведе настрани. Бяха направили няколко крачки и Атъф силно прегърна Нарин.
— Какво правиш, за бога? — рязко каза Нарин.
— Спасявам ти живота. Няма да е лошо и ти да ме прегърнеш, защото току-що чух Ебру да казва на Дениз нещо за тебе и Фърат.
Нарин като робот обви ръцете си около врата на Атъф и попита:
— Какво каза?
— Каза, че подозира, че между вас може да има нещо.
— А Дениз какво каза?
— Каза нещо от сорта „Невъзможно“, но в този момент вие изглеждахте сякаш…
— Сякаш какво?
— Сякаш между вас има нещо.
Нарин се почувства все едно някой я е ударил с юмрук в стомаха, коленете й бяха омекнали изведнъж и тялото й беше натежало.
— Какви глупости! Не мога да повярвам, че Ебру ще си помисли такова нещо. Той е приятел на Ърмак, за бога.
— Добре, но преди малко приятелят на Ърмак беше на косъм да те целуне.
Нарин го изгледа враждебно.
— Моето момиче, ние също не сме слепи.
— Няма такова нещо, престани на тази тема.
— Добре, добре. На мен ми е все едно. Благодарение на това мога да те прегърна, това ме устройва. Искам да кажа, ако ти е нужен параван, не се колебай да ме използваш. Ако искаш можем да се престорим на влюбени или мога с радост да те целувам… — Атъф се смееше докато говореше. Очевидно ситуацията много го забавляваше. — Искаш ли да те целуна? Честна дума, за мен не е проблем.