— Как можа да ми сториш това?
Непрекъснато въртеше едно и също изречение, променяше го в различни форми и отново, и отново питаше:
— Как можа да ми причиниш такова нещо? Как ти можа да ми го причиниш на мен?
— Хайде Дениз, миличка, да вървим, нека да си вървим, каквото и да е. Не си струва, повярвай ми, тя не го заслужава! — Мемо с всички сили се опитваше да отведе Дениз, но тя не чуваше.
Атъф хвана Нарин за ръката, наведе се и й прошепна:
— Бягай. Да се махаме от тук, иначе ще стане страшно.
Двамата хукнаха заедно и скочиха в едно такси на ъгъла. Ругатните на Ърмак продължиха да огласят улицата, докато флегматичният шофьор, който стоеше подпрян на колата си, не запали цигара и не подкара колата. Никога преди това Нарин не бе ставала свидетел на такова поведение на Дениз, пред нея се бе появила една нова Дениз.
— Вероятно не искаш да говориш — каза Атъф след няколко минути.
— Не искам. — Нарин отвори чантата си, извади телефона си и каза: — Ще си изключа телефона, и ти изключи твоя!
— Остани при мен. Тези две луди сестри ще те нападнат в дома ти посред нощ.
— Това е сигурно — каза Нарин.
Атъф живееше на шестдесет и петия етаж на една наскоро построена шестдесет и пет етажна сграда в квартал Левент. На входа махнаха на човека от охраната и се качиха в асансьора. Нарин знаеше къде живее, защото нощта, в която го измъкна от полицейското управление, го беше закарала до дома му.
— Странно е да живееш в небостъргач!
— Не е небостъргач, просто е висока сграда.
— Така ли?
— Изисквало се височина по-голяма от триста метра, за да е небостъргач.
— Наистина ли?
— Сигурна ли си, че искаш да говорим за небостъргачи? — попита Атъф, докато отваряше вратата.
— Опитвам се да си ангажирам ума, иначе може да се побъркам — каза Нарин и огледа огромната дневна, която се разкри пред нея и великолепната панорама на Истанбул, която се разстилаше докъдето очите можеха да видят през широките прозорци.
— Колко е красиво тук, вижда се целия град — добави тя.
— Да, не е лошо. Веднага ли искаш да спиш или да ти дам да пийнеш нещо?
— Пихме достатъчно — измърмори Нарин и седна в един от фотьойлите точно срещу огромните прозорци.
— Какво ще правя сега? — попита тя и прикова поглед в очакване на отговор от Атъф.
— Не знам… Като нямам представа за нищо, как мога да ти помогна?
— Всичко провалих. Беше там, видя!
— Искаш да кажеш, че всичко което Фърат каза, е истина, така ли?
Нарин кимна да потвърди.
— Уха! Никога не би ми дошло наум, че ще направиш нещо такова — засмя се Атъф. — А си мислех, че си ангел.
— Страхувай се от онези, които приличат на ангели! — Нарин се изправи, скръсти ръце и започна да се разхожда из дневната.
— Когато белята е станала, няма какво да се направи — Атъф вървеше след нея и се опитваше да я утеши.
— Ще убия този идиот. Кълна се, че ще го убия.
— Фърат ли?
— Да. Кажи, знаеш ли защо някой би направил това?
— Беше пиян… — сви рамене Атъф.
— Не беше пиян — извика Нарин. — Бях с него десет минути преди случката и нищо му нямаше. През целия път си мислех за това. Когато разговаряше с мен не фъфлеше и беше напълно трезвен.
— Мислиш, че го е изиграл?
— Не мисля, сигурна съм.
След известно време Атъф отиде да си легне, а Нарин прекара цялата нощ във фотьойла. Гледа изгрева, угасването на светлините една след друга, промяната на града от бижу в блед силует. Коли поемаха по пътищата, параходите започнаха да се мяркат по-често, Истанбул се размърда и отвори очи. Дениз и Ърмак скоро щяха да се събудят и с тях щеше да се събуди и омразата им. Техният гняв, тяхното разочарование, тревогите им, пукнатините в сърцата им и празнотата в тях също щяха да се събудят. Колкото повече се вдигаше слънцето, толкова повече се засилваше тревогата на Нарин. Можеше да почувства как хората, станали свидетели на снощния инцидент, си звънят един на друг и започват да говорят за случилото се. Всичките онези думи, изречения се натрупваха и ставаха лавина, която се стоварва с цялата си тежест върху Нарин.