Ердоган знаеше, че Реджеп изпитва голямо отвращение към Черната Хатидже и съжаляваше приятеля си. Всяка нощ в леглото благодареше на Бога, че заспива, обвил закръгленото тяло на Юмюхан. Ликуваше, че беше намерил Юмюхан, че обикна Юмюхан, че Юмюхан обикна него, и че Бог ги бе предопределил един за друг. Хатидже не беше само малко грозна. Ако я видиш нощем, щеше да отскочиш назад двайсет метра. При все това, въпреки нейната грозота, Господ на инат им беше дал три прекрасни деца. Хората, които виждаха русите им глави и тъмносините очи, не можеха да отделят поглед от Мехмет, Шадийе и Нарин… Но все пак беше нужен кураж, за да си легнеш с Черната Хатидже. Само при мисълта за това косата на Ердоган се изправяше и той чукаше на дърво.
— Добре, де, но какво трябва да направим сега? — Реджеп попита Ердоган, който бе гледал всичко на всичко три мача през живота си.
— Ами, момчето каза, че някой от Яслъханспор дошъл, че щял да говори с тебе.
— И?
— Ще го чакаш. Нека да дойде и да говори, да видим какво ще каже, а?
— Чудя се кой е тоя тип?
— Какво те интересува, който и да е. Когато дойде, ще научиш. И когато дойде, не изглеждай прекадено напорист, престори се малко на незаинтересуван. Кажи „Синът ми ще учи“ и така нататък.
— Детето не е ходило на училище от две години, човече. Какво учене? Той със зор завърши началното училище. Главата му е като желязото на ей тая помпа.
— Няма значение, ти кажи така! От къде ще знаят ходи ли на училище, не ходи ли? Ако видят, че е беден, ще се опитат да вземат момчето евтино.
— Напълно си прав — съгласи се Реджеп, беше се развеселил. Изтегна се на стола и избухна в смях. — Ердоган, приятелю, как така с този акъл не си стигнал доникъде?
Реджеп беше прав, Ердоган наистина беше умен. По-скоро разумен. Не гонеше вятъра като Реджеп, не прахосваше пари за хазарт и жени, не започваше побои и не губеше работата си. Бачкаше по строежи, вършеше си добре работата, но дали защото нямаше късмет, все нямаше пари. Или общината спираше строителните терени, където той работи, или контрагентът изчезваше без да плати. Преди две години дори мълния удари къщата му. Единствената къща в обширния район Яслъхан, ударена от мълния, беше неговата. Но въпреки това Ердоган не се бунтуваше, защото определено не се смяташе за човек без късмет. Ако беше така, щеше ли да намери Юмюхан?
Тази нощ Ердоган и Реджеп опряха глава до глава и говориха дълго. Мехмет щеше да отиде в големи отбори и да изкарва купища пари. Хората, които искаха да говорят с него, щяха да се изправят пред Реджеп, мениджъри на клубове щяха да спят пред вратата му и да го молят да им даде сина си.
Дълго след като светлините в цялата махала една по една угаснаха и всички вече сънуваха, Ердоган стана и остави Реджеп насаме с мечтите му. Реджеп се съблече, поизми се, облече пижамата, която носеше откакто се ожени преди четиринайсет години, легна по гръб до Черната Хатидже и като сложи ръце под главата си, започна да мисли за човека, който щеше да дойде от Яслъханспор. Какво ли щеше да му каже този човек?
А Мехмет, който в другата стая слушаше дишането на сестрите си и се опитваше да заспи, се тормозеше от друг въпрос, влязъл натрапливо в ума му. Въпросът, който бе спрял дъха в гърлото му и не му даваше да заспи, се умножаваше в тъмното: Ами ако този човек не дойде? Ако не дойде? Баща ми ще ме убие! Ами ако този тип не дойде?
Трета глава
Когато хубавото време в средата на октомври изкара всички хора в Истанбул на улиците, трафикът по пътя през Босфора бавно запълзя. Нарин гледаше втренчено през стъклото на колата, скръстила ръце на гърдите си. Сгради, хора, коли, автобусни спирки, билбордове и фирмени табели бавно се плъзгаха покрай нея, но тя изобщо не ги забелязваше. Човек не може да гледа едновременно и навън, и навътре, а нейните очи бяха обърнати навътре. Цяла нощ я бяха връхлитали странни сънища. Не можеше да си ги спомни точно, но беше видяла неща, свързани с Яслъхан. Трябва да беше от пиенето, но спомени за отдавна забравени времена и хора бяха излезли от скришните си места и изпълваха ума й. На няколко пъти през нощта се бе събуждала, без да знае къде се намира и в кое време. Беше усетила миризми точно под носа си, думи, прошепнати в ушите й. Скритото богатство на съзнанието й се беше разпростряло в един сън. Не съзнаваше, че хапе устните си, а устата й е пълна с вкус на кръв, седеше до Дениз, която караше колата.