— Не се натъжавай повече, всички накрая ще умрем и нищо от това няма да има значение — каза Атъф и седна до нея. Беше по къси гащета и тениска, тъкмо се беше събудил.
— Добро утро — каза Нарин. — Много ти благодаря за всичко. Наистина съм ти благодарна за това, което направи снощи.
— Не го споменавай. Ти пък ме измъкна от полицията.
— Най-добре да си вървя.
— Можеш да останеш тук, докато нещата отзвучат малко.
Нарин поклати глава.
— Искам да си отида вкъщи.
— В такъв случай ще те закарам.
— Нямаш ли си друга работа?
— Днес е неделя, каква работа да имам?
— Обличай се тогава и да вървим.
— Нарин, виж, ако останеш тук, ще бъда наистина щастлив.
— Бягането не е решение… Знаеш, че трябва да работя, пък и даже да остана при теб, ще дойдат тук и ще ме намерят. Бягането не е решение. Трябва да се изправя лице в лице с тях и да понеса обидите им. Нещо повече, заслужавам си ги.
— Не можеш ли да си вземеш два дни отпуск? Можеш да се изправиш лице в лице, когато малко се поуспокоят.
— Не мога. Занимавам се с един договор от две хиляди страници и трябва да приключа с това задължение до четвъртък. Всъщност, мога да го довърша и от къщи.
— В такъв случай направи точно това.
Нарин се обади на Ерол бей и като обясни, че мисли да свърши работата вкъщи, понеже няма да губи време в ходене и прибиране от офиса, успя да си издейства два дни отпуск. Желанието й да не губи време дори в трафика беше зарадвало Ерол бей.
— Разреши ми. Но трябва да се отбия в офиса и да взема документите по договора.
Веднага щом каза това, лицето й се изкриви от тревога. Вдигна две ръце към гърдите си и ги притисна нагоре, сякаш искаше да повдигне сърцето си. Цветът се бе отдръпнал от лицето й, а бузите станаха почти бели.
— Добре ли си? Нарин, какво ти е? — попита Атъф.
— Нищо, малко ми призля.
Двадесет и девета глава
Юмюхан клечеше до Червенокосия Реджеп, който лежеше прострян на пода в спалнята в апартамент номер седем на сивата кооперация „Гюл“ в квартал Чаршамба на градския район Фатих. Обитателите на блока се бяха стекли, чувайки виковете на Юмюхан и бяха напълнили жилището.
Сълзите, които падаха от очите на Юмюхан, капеха върху гърдите на мъжа като наниз от перли, а тя му говореше:
— Дръж се, Реджеп. Линейката идва. Дръж се, моля те, дръж се.
Плешивият дебел мъж, който живееше в апартамента на долния етаж, поднесе към устата на Реджеп огледалцето, което държеше и като почака малко, прошепна:
— Съжалявам, сестро, Реджеп бей си отиде.
Юмюхан изблъска човека:
— Как така си е отишъл, бе! Линейката сега ще дойде — тя така извика, че плешивият мъж замълча, изправи се от мястото си до Реджеп и се смеси с тълпата, която чакаше на входа.
Очите на всички се обърнаха към човека и той прошепна на погледите, насочени към него:
— Отиде си, отиде си.
Съседите въздъхнаха, поклатиха глави, прибраха ръце до коремите си, наведоха очи към пода и замърмориха:
— Бог да прости греховете му!
Новината бързо се разчу и виковете на двете малки деца, държани насила в дневната, огласиха цялото жилище. Децата пищяха „Татко! Татко!“, Юмюхан шепнеше мили думи на Реджеп, целуваше ръцете му и викаше на децата:
— Баща ви не е умрял, не викайте така — но никой не я чуваше.
Тази сутрин Реджеп се беше събудил, беше хапнал добре на закуска и си беше изпил кафето, известно време беше погледал новини по телевизията и после беше отишъл в спалнята, казвайки:
— Ще полегна малко.
Юмюхан, която отреждаше в кухнята накиснатия от вечерта зрял боб, беше приписала шума, който чу, на непохватността на децата, но когато ги завари седнали кротко пред телевизора, беше хукнала към спалнята. Беше намерила Реджеп на пода, ризата му отпред беше разтворена както се е опитвал да си разкъса потника. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му се беше променило така, сякаш е видял дявола. Опитваше се да каже нещо, но поради болката не успяваше. С едно движение Юмюхан разкъса предницата на потника му, но конвулсиите на Реджеп не престанаха. Бедната жена беше изтичала до вратата с разтреперани крака и беше изкрещяла с всичката си сила към коридорите и етажите на блока:
— Помогнете, съседи, помогнете! За бога, помогнете, мъжът ми умира.