Оттогава бяха минали точно двадесет минути и Реджеп вече не се движеше. Юмюхан го приписваше на това, че мъжът й е по-добре, но всички в стаята знаеха, че е мъртъв Реджеп. Една дебела възрастна жена сложи ръка на рамото на Юмюхан и каза:
— Съжалявам, момичето ми. Съпругът ти е мъртъв. Такава е волята божия, нищо не може да се направи.
Юмюхан вдигна глава, погледна жената и изсъска сърдито през зъбите си:
— Линейката идва.
Точно в този момент някой отвътре извика:
— Направете път, линейката дойде.
Четири медицински лица от Бърза помощ влязоха и няколко минути по-късно изнесоха от жилището едрото безжизнено тяло на Червенокосия Реджеп, който преди беше вдъхвал страх у всички наоколо.
Когато вратата на линейката се затвори, писъците на Юмюхан се изляха от кооперацията и прокънтяха в целия район Чаршамба.
— Реджеееееееп! Мой Реджееееееееп!
Тридесета глава
Колата й беше многократно издраскана отвсякъде, чистачките и страничните огледала бяха счупени, но тя не беше в състояние да се тревожи за това. Знаеше, че Ърмак и Дениз го бяха направили, но дори да бяха изгорили цялата й кола, нямаше да си отвори устата и да каже и една дума. Затова когато Атъф каза:
— Опустошили са колата ти — тя се задоволи само да повдигне рамене.
Не беше излизала от къщи два дни и използваше нов телефонен номер, изпратен й от компанията. Беше измъкнала от контакта жицата на домашния телефон и не отваряше вратата на нито едно почукване. Щеше да се появи, след като предаде договора, върху който работеше. След това щеше да се изправи лице в лице срещу Дениз и Ърмак, а после щеше да се обади на Фърат да му поиска сметка за това, което беше направил. От секретарката Хюля беше научила, че по време на отсъствието й Дениз е идвала веднъж в офиса, а Фърат — два пъти. Както беше поръчала, горкото момиче бе обяснило, че тя е извън страната, но Нарин беше сигурна, че и двамата нямаше да повярват. На вратата й някой многократно беше чукал и тропал. Нарин можеше да се досети, че Дениз е чакала в засада часове наред пред вратата й. Затова нито отваряше прозорците, които бяха от страната към улицата, нито запалваше лампите вечер. Беше изпразнила някои от нещата си в малкия бокс, който използваше за склад, и там работеше. Нямаше нужда да излиза навън, понеже имаше запас от храна.
Тъкмо се беше събудила и едва сядаше пред компютъра си, когато по телефона се обади Атъф и каза:
— Аз съм, отвори вратата.
— Не ти ли казах да не идваш тук?
— Отвън няма никой, не се притеснявай. Ще остана само две минути.
Нарин завърза домашния си халат и с бързи стъпки отиде до вратата. Докато превърташе ключа, измърмори:
— Сега съжалявам, че ти дадох този номер.
Атъф се усмихна и рече:
— Но го даде — само че Нарин не видя това, защото гледаше стоящия до него Фърат.
— Ти какво правиш тук? Атъф, как можа да го доведеш, да не си откачил? — извика тя.
— Може ли да влезем? — попита спокойно Фърат.
— Не, не може да влезете. Смяташ ли, че е достатъчно да дойдеш тук и да се извиниш, след всичко което направи? Не знам как си убедил този идиот, но мен не можеш да измамиш. Мразя те и Господ ще те накаже!
Нарин се опита да затвори вратата, но двамата мъже се облегнаха на нея и я спряха. Вече бяха влезли.
— Съжалявам — каза Фърат.
Нарин поклати глава, влезе в дневната и седна. Не искаше да казва нито една дума. Лицето на Дениз от онази вечер я преследваше вече дни наред. Онези очи, които я гледаха с изумление и разочарование, не излизаха от ума й, сякаш бяха врязани там.
— Съжалявал…
— Нарин… Повярвай ми, ти не ми остави друга възможност. Наистина се опитах да стоя далече от теб, но не можах. Направих всичко възможно да не ти се обаждам и да не те виждам, но не можах да си забраня да мисля постоянно за теб. Искам да бъда с теб, Нарин. Ако имаш желание, можеш да съсипеш целия ми живот, но аз все пак искам да бъда с теб. Разбра ли ме!
— Не.
— Знам, че в момента си ми сърдита, но…
— Винаги ще съм ти сърдита. До края на живота си все толкова много ще съм ти сърдита — каза Нарин.
— Недей!
— Не беше пиян онази вечер, нали?
Фърат помълча няколко секунди, после призна:
— Не бях.
Нарин повдигна глава и погледна Атъф, който се беше опрял на перваза на прозореца. Атъф отклони очи.
— Искаш да кажеш, че го направи нарочно? — попита Нарин, обръщайки отново към Фърат празен поглед.