Выбрать главу

Фърат и Атъф едновременно погледнаха джамията, която се намираше малко по-нататък.

— Какво стана с Дениз? — попита Нарин.

— На път е — отговори Фърат. — Скоро ще дойде.

— Тя изобщо не познава тези части на града, не знам как ще ни намери. — Нарин хапеше устни и в същото време гледаше в посоката, откъдето се очакваше да дойде Дениз. — Каква работа имаше тя за оправяне, кажете ми.

— Всъщност не е работа… — започна Фърат. — Ърмак видяла съобщенията, които ти изпраща още от онази нощ.

— Какво? Какви съобщения?

— Съобщенията, които Дениз ти изпращала, но ти не си видяла, защото не си си включила телефона. Разбираш ли, тя се опитала да ти обясни ситуацията, за да се почувстваш по-добре.

Нарин се хвана за главата.

— По дяволите, искате да кажете, че Ърмак също знае. Че всичко, което сте направили, е номер… Знае, че сте нагласили преживяното от онази нощ.

— Дениз не е нагласила нищо от случилото се — каза Фърат. — Тя само каза: „Разкрий по някакъв начин връзката си с Нарин и ако е необходимо, опозори себе си“. Тя нямаше представа, че ще направя нещо такова онази вечер, но, разбира се, разбра, когато го направих.

— Каква е разликата? В края на краищата Ърмак знае, че тя има пръст в цялата работа.

— Била много сърдита на Дениз. Направо откачила и се обадила на чичо си, цялата фамилия се събрала и наговорили някои много болезнени неща на твоята приятелка — каза Фърат.

— Господ да ги накаже…

— Там изглежда има погребение — каза Атъф, опитвайки се да смени темата.

Тримата едновременно обърнаха глави и погледнаха тълпата от мъже и жени, които влизаха в двора на джамията.

В този момент изнесоха тялото на Червенокосия Реджеп от помещението, където измиват мъртвите и го поставиха върху един от двата дълги камъка в двора на джамията. Върху другия камък, в по-малък от неговия ковчег, лежеше възрастен мъж и голяма част от тълпата в двора на храма всъщност се беше събрала да изпрати възрастния човек. Хората, дошли да изпратят Реджеп, бяха малка група измежду търговците в Тахтакале и около двайсетина души обитатели на кооперацията, в която беше живял. Юмюхан стоеше до ковчега с двете й деца до нея, галеше зеления покров и тихо мърмореше нещо. Когато дойде ходжата, тя хвана децата за ръцете и отиде до мястото малко по-назад, определено за жените. Съседките я потупаха по гърба и погалиха двамата сираци по главите.

Когато силният глас на ходжата отекна от мегафона на джамията и изпълни улицата, Атъф каза:

— Ей богу, не е ли страхотно. Казахме, че ще си починем, натъкнахме се на погребение.

— Ти беше този, който каза, че всички ще умрем — засмя се Нарин, после се обърна към Фърат и попита: — Онази нощ наистина ли изревнува от Атъф?

— Не, не ревнувах, защото Дениз ми беше казала, че между вас няма нищо. Но разбира се, нищо днес не означава, че между вас утре няма да има нещо. Предполагам, че може и да съм бил малко нервен — каза Фърат през смях.

Замълчаха, защото силният глас на ходжата не им позволяваше да разговарят. Нямаха представа, че Юмюхан всеки момент щеше да припадне в двора. Не знаеха, че малкото момиче не преставаше да гледа ковчега на баща си и да въздиша, а момчето три пъти се опитва неуспешно да преброи до сто наум, за да не се разплаче. Докато четяха погребалните молитви, жените забелязаха, че Юмюхан се олюлява и й помогнаха да седне на края на стената, после напръскаха лицето на овдовялата с вода, която наляха в шепи. Юмюхан отвори очи, видя молещите се хора и пак ги затвори.

— Ах, Реджеп, ах, любими! — изстена тя. Когато вятърът духна в лицето й, тя като че ли се посъвзе, но след това отново й се зави свят.

— Идва! — възкликна Атъф.

Наистина идваше Дениз. Вървеше изморено към тях с огромни слънчеви очила на очите, дългата й коса се развяваше с вятъра. Когато Нарин я видя, не можа да задържи сълзите си.

— Не плачи… — прегърна я Дениз. — Сътворихме всичките тези гадости, та ти да се усмихваш.

Нарин зарови лицето си в красивата й коса. Остана известно време така. Накрая Дениз успя да се освободи от ръцете на Нарин и седна.

— Как беше? — попита Атъф Дениз.

— Как да е? Ърмак, чичо и леля застанаха срещу мен и не спираха да ми повтарят какъв омразен човек съм. Ърмак хвърли пепелник по главата ми, каза, че повече няма да ми говори и си замина. Чичо ми през цялото време говореше за морал. Леля нито за секунда не отдели укорителния си поглед от мене. Господи, как можело човек да стори това на сестра си, що за човек съм била….