— Търся господин Реджеп — каза мъжът.
Хатидже изтри мокрите си ръце в полата, разтвори вратата до края и извика навътре:
— Шадийе, тичай дъще, да викнеш баща си.
— Ако не е вкъщи, мога да се отбия по-късно — предложи мъжът. — Да не го откъсвам от задълженията му сега.
— Не, не, той даже е наблизо. Веднага ще дойде — настоя Хатидже и се дръпна настрани, за да влезе мъжът.
— Не искам да ви притеснявам, ще чакам тук — и човекът седна на стола пред портата, където само преди няколко месеца беше седял Реджеп, беше пушил цигара след цигара и бе проклинал съдбата си.
Когато Шадийе изхвръкна от къщи с пълна скорост, Хатидже наля на човека чай, занесе му го и за да не се чувства неудобно, остави предната врата леко отворена. Мъжът с костюма беше изпил три чаши чай под любопитните погледи на минувачи от квартала, когато Реджеп се появи в края на улицата. Бледорозовата му риза с къси ръкави бе просмукана от пот. Причина за това можеше да е слънцето, което все още пърлеше всичко през втората седмица на октомври, или вълнението, или бързите крачки, с които се носеше едрото му тяло. Въпреки десетките предупреждения на Ердоган, не можеше да сдържи радостта си и тичаше с ликуващи стъпки към вратата. Когато мъжът видя, че Реджеп пристига, остави чаената чаша на прага, стана и протегна ръка:
— Извинете, господин Реджеп, че ви затрудних да дойдете дотук. Казват ми Джемал Ходжа, и вие ме наричайте така.
— Вие пък, каква умора… Добре дошли!
— В действителност казах на съпругата ви: „Ако не си е вкъщи мога да намина по-късно или той да се отбие към мен“, но тя не ме послуша.
— Бива ли така? Дали сте си труда да дойдете дотук, защо и аз да не направя няколко крачки? — и Реджеп покани Джемал Ходжа вкъщи. — Влезте, не стойте пред вратата.
Когато мъжът седна на пейката в двора, Реджеп наточи малко вода от помпата и плисна два пъти лицето си.
— Реджеп бей, не искам повече да отлагам разговора ни. Защото такива деца много рядко се появяват при нас, трябва да ги ценим, да ги забелязваме — подхвана Джемал Ходжа.
— Щом вие така казвате, значи е така.
— Така е, но не мога да ви накарам да разберете.
— Но аз разбирам, защо да не мога да ви разбера?
— Еее, колко седмици вече не изпращате детето на училище, чухме, че сте я изпратили да работи.
Реджеп погледна объркано Джемал Ходжа.
— Какво?
— Знаете, че Нарин е изключително умна, браво. Учителите се разтревожиха, щом махнахте момичето от училище. Вижте, Реджеп бей, хайде да измислим нещо заедно за това. Ние предлагаме, ако се налага, да я изпращате да работи през лятото, а да ходи на училище през зимата. Колко пъти ви изпращах съобщения да дойдете да поговорим, но вие не си дадохте труда да го направите.
Реджеп гледаше глупаво мъжа и се опитваше да намери връзка между думите му и Мехмет или футбола.
— Затова се вдигнах и дойдох при вас. Казах си, че ако лично ви посетя, няма да можете да ми откажете — продължи Джемал Ходжа.
Едва сега Червенокосия осъзна положението. От деня, в който научи, че наследството на тъста му се бе изплъзнало от ръцете, не беше пускал Нарин на училище, изпрати я да работи.
— Детето е само в първи клас на прогимназията, жалко, не бива да е принудено да работи на тази възраст — каза Джемал Ходжа и Реджеп побесня:
— Ти не си ли от Яслъханспор? — кресна и разгневено скочи на крака от пейката, на която току-що беше седнал.
— Яслъханспор ли? Какъв Яслъханспор? Аз съм директор на гимназията — отвърна Джемал Ходжа.
Реджеп светкавично се нахвърли на Хатидже, която се приближаваше към тях с чая, ритна я и я удари с юмрук, без да помисли за едва заздравелите кости на бедната жена. Чашите се счупиха с трясък, Реджеп крещеше:
— Глупава жено, за какви щуротии ме повика? — и едновременно с това натискаше лицето на падналата на земята Хатидже в натрошените стъкла.
Мехмет и Нарин точно в този момент влязоха, видяха както става, в първия момент замръзнаха на място, но после се втурнаха отчаяно в стаята при Шадийе, която трепереше под прозореца. Джемал Ходжа се опита да откъсне Реджеп от жената, но силата му не беше достатъчна, за да спре лудата сила на Червенокосия. Ако един мъж, по-едър от Реджеп, не беше дръпнал връвта на резето, за да влезе в двора, и не бе извикал с мощен глас:
— Стоой, спри, бе, ей! Какво правиш? — само смъртта би откъснала Хатидже от ръцете на съпруга й.
Реджеп замръзна, вдигна глава и погледна дебелия мъж, който беше влязъл. Този човек, чието шкембе се смъкваше над колана към коленете, трябва да беше над метър и деветдесет на ръст. Имаше гъсти вежди, събрани гневно, които влизаха в странен контраст с огромните му ръце и плешивото му теме. Изразът на лицето му не беше на човек, който би се поколебал да се втурне в центъра на боя.