— Какво искаш, братко? — попита Червения Реджеп с обикновен тон своя неканен гост, без да изпуска Хатидже.
— Дойдох заради момчето, което играе футбол — отвърна дебелият, — но изглежда не съм дошъл в подходящ момент. Какво става, Джемал Ходжа? Вие какво правите тук?
— О, скъпи Неджати, сам Бог ли те изпрати? — рече Джемал Ходжа. — Дойдох заради дъщерята на господин Реджеп. От седмици не изпращат детето на училище, трябваше да говоря с него, така да се каже, но виж ни в какво положение сме. Направо съм разбит.
Вярно, човечецът беше пребледнял, лицето му бе добило същия цвят като на варосаните стени. Едри капки пот се стичаха по челото му, вратовръзката му се бе изкривила, ръцете му, които се опитваха да оправят изскочилата от панталона му риза, трепереха.
— Добре ли си, сестро? — попита Неджати, хвана Хатидже за ръката и я вдигна от земята. Тя се опитваше да скрие с кърпата си кръвта, която течеше от носа й.
— Добре съм, добре съм. Нищичко ми няма — смотолеви Хатидже, хвърли скришом уплашен поглед към Реджеп, подбра поли и хукна навътре.
Докато Неджати и Джемал Ходжа се потупваха един друг по гърба и питаха за здравето си, Реджеп не знаеше дали трябва да е изненадан, че се познават, или да е нещастен заради конфузната ситуация. Беше кроил планове да се прави на важен, а сега посрещна човека от Яслъханспор по най-срамен начин. „Срах на метеното! Ама дано ми се усмихне съдбата…“, мърмореше на себе си. Стърчеше там и не знаеше какво да прави, в този момент Мехмет излетя от къщата и на три крачки прекоси двора.
— Татко, ето този човек беше! Този, дебелака, той беше, дето говори с мен след мача — каза момчето, като подскачаше на място. — Този човек каза, че щял да дойде, татко, честна дума, да пукна, ако не е той. Кълна се, че беше той.
— Стига си се клел с тази твоя мръсна уста, бе, мама ти стара, рогоносецо! — излезе извън себе си Реджеп. Веднага ми се махай от очите! — Реджеп всъщност се тревожеше, че Мехмет нарече дебелия мъж „дебелак“. Това момче нямаше и капка мозък в главата си. Умът му го нямаше — като на майка му. Когато Мехмет се насочи към вратата с подвита опашка, Реджеп извика: — Стой, целуни ръка на този чичко и му се извини!
Дебелият Неджати не искаше да подаде ръката си, но Мехмет я сграбчи и я целуна. Баща му беше наредил да я целуне, затова, ако беше необходимо, щеше да откъсне тази ръка и да я целуне.
— Бог да те благослови, сине! — рече Неджати и погали момчето по главата.
— Моля, елате и седнете тук! — каза Реджеп на Неджати. — И вие седнете, Джемал Ходжа. Умолявам ви да ме извините, получи се малък инцидент, не знам как стана.
Джемал Ходжа изведнъж се беше издигнал в очите на Реджеп.
— Не, в никакъв случай, няма да сядам, оставете ме, за бога! В шок съм, откакто пристъпих този праг — каза Джемал Ходжа.
Беше направил няколко крачки към портата, когато Реджеп със скоростта на пантера застана пред него и го спря.
— За бога, елате и седнете. Не ми обръщайте внимание, ето, ние сме прости хора. Бъдете милостив. Вижте, моля ви в името на бога…
След известна нерешителност Джемал Ходжа отиде и седна на пейката. Щом той седна, и Неджати също седна.
— От къде се познавате? — попита Реджеп, надявайки се да разведри напрегнатата атмосфера. Учтивостта му стоеше като костюм с два номера по-голям.
— Градът е малък като длан, Реджеп бей, хората се познават — отговори студено Джемал Ходжа. Очевидно нямаше намерение да забрави толкова бързо преживяното. — И двамата сме местни хора. Навярно вие не сте тукашен.
— Родителите ми се преместиха тук, когато бях на седем. Родом сме от Авундук. Но жена ми е тукашна. Нейните имат мандра на входа на Яслъхан, познавате ги…
— На колко години е синът ви, Реджеп бей? — прекъсна го Неджати.
Реджеп се поколеба най-напред, после подвикна към вътрешността на къщата:
— Мехмет, колко навърши, бе?
— Тринайсет, татко — извика Мехмет с всички сили.
— Ходи ли на училище? — попита Неджати.
— Не… — отвърна Реджеп, но после си спомни какво му беше казал Ердоган. — Като свърши началното училище му намерихме работа в железарията. Тогава не ни вървяха работите, не можахме да го изпратим на училище, но ако ни се оправи положението, мисля да го запиша в прогимназията догодина — беше се обърнал към Джемал Ходжа, докато казваше това.