— Защо заминаваш за Женева? — но не чу отговора.
Чувстваше се като героиня в странно представление. Дори вкусът на кафето, сложено пред нея, нямаше вкус на кафе. За щастие, докато седяха там, Фърат почти не поглеждаше Нарин, а празното бръщолевене на Дениз държеше разговора далече от Яслъхан.
Ърмак и Фърат бяха заедно от близо четири месеца, но Нарин и Дениз научиха за връзката им само преди няколко седмици. Ърмак имаше фикс идеята, че може да се състезава с Грета Гарбо по въпроса с прикриването на личния си живот. Забулваше го сякаш всеки много го интересува живота й. Между другото, на Нарин въобще не й пукаше какво прави Ърмак. Колкото до Дениз, на нея и без това не й пукаше за нищо. Беше видяла за първи път гаджето на сестра си на снощното парти.
Нарин знаеше много добре до каква степен приятелката й обича да впечатлява хората. За Дениз хората, с които току-що се бе запознала, представляваха безкраен източник на вълнение във всяко отношение. Обожаваше да печели обичта и възхищението им. Прераждаше се с всеки нов човек, който се появяваше пред нея и Нарин намираше поведението й понякога за забавно, друг път за непоносимо. Вече наизуст знаеше номерата на Дениз. Знаеше много добре, че бързо открива слабите места на човека отсреща, чувствителността му и в съответствие с това избираше роля, преобразяваше се в тази роля, която вече бе играла много пъти преди по различни поводи. Чувствителната любителка на изкуството, жената — дете, фаталната жена, великата пътешественичка, проницателната бизнесдама или звездата на партито… Всеки път се превръщаше в това, което й вършеше работа. Нарин не можеше да разбере защо пилее толкова усилия да впечатлява хората. И този ден Дениз не спираше да разказва нещо, но Нарин, освен че не й обръщаше внимание, не следеше и разговора, тъй като й бе трудно да диша. От време на време долавяше някои изречения с гласа на Фърат, чуваше само казаното от Фърат. Фърат бе станал помощник-управител в една банка. Невъзможно беше човек да повярва, че някога бе вървял по улиците на Яслъхан. Разбира се, същото нещо се отнасяше и за Нарин. За нея Яслъхан също беше останал далеч в миналото. Години, хора и събития бяха потопили онези дни.
— Вие какво работите? — въпросът на Фърат откъсна Нарин от мислите й.
— Моля?
— Работите ли?
— Да, адвокат съм. Работя в една юридическа кантора. Занимавам се с търговски дела.
— А, вярно, Ърмак ми беше казала. Били сте приятелки с Дениз в университета, нали така?
— Ако не беше тя, нямаше да мога през живота си да завърша университет — прекъсна го Дениз. — Не гледай състоянието й вчера през нощта, Нар е страшно работлива. По-точно в университета беше работлива, а сега стана работохоличка.
За Дениз, която се дотътряше в офиса на семейната компания някъде около два часа следобед и си тръгваше в пет, темпото на работа на Нарин бе неприемливо. Според нейната гледна точка хората трябваше да насочат всичките си усилия към това да могат да работят по-малко. В очите на Дениз хората като Нарин, които работят много, не знаят как трябва да се живее животът.
Фърат не зададе други въпроси. За кратко Нарин се изнерви като видя как той се протегна и хвана ръката на Ърмак, а Ърмак го погледна с обожание. Беше по-добре някои хора и свързаните с тях спомени да си стоят в миналото. Трябваше да се оставят тихо на забвението без да се променят, без да се подменят, да не се пренаписват, и тези спомени не бива да трупат нови образи в своя албум. На никого не му достигат силите да носи на гърба си целия си живот. Не трябваше Фърат да гали косите на Ърмак в кафето в Йеникьой. Защо Бог си играе такива игри с хора, чиито умове и без това са достатъчно объркани? Опита се да се успокои сама, като си каза: „Просто съвпадение“. „Животът на другите не спира само защото ти не ги виждаш, Фърат има толкова право да седи в това кафене, колкото и ти и да гали когото си иска по косата.“ Имаше право, разбира се, че имаше, но това не отнемаше сложността на ситуацията. Някой, когото с години си носила вътре в себе си, който се бе превърнал в част от теб, а сега ти говори официално и е толкова близък с някой друг, чието име е чул едва преди няколко месеца — ето това бе доказателство, че всеки човек си има различен свят и това болеше. Чувствата, както и спомените, не можеха да бъдат реципрочни. Едни и същи дни оставяха различни отпечатъци върху всекиго и всеки си сътворяваше различни филми за една и съща история. Или още по-лошо, някой, когото познаваш много добре, те гледа с празен поглед, фъссс, фъссс, фъссс! Сърцето ти мирише на изгоряла роза.