Около час по-късно с Дениз напуснаха заведението заедно и тръгнаха към колата, а умът й беше пълен с взаимноотричащи се въпроси.
— Много беше мълчалива… — забеляза Дениз.
— Ти говори вместо всички ни.
— О, не, пак ли прекалих с говоренето?
Нарин не отговори. Умът й беше объркан, а мислите й се въртяха непрекъснато около една-единствена тема.
Възможно ли бе изминалите години — лесно е да се каже, шестнайсет дълги години — да са я променили толкова много, че да не я познае? Дългата й руса коса сега беше късичка и черна, но извън това не мислеше, че се е променила неузнаваемо. Теглото й, сините очи и трапчинката на лявата буза не се бяха променили. Отново си зададе въпроса, изучавайки отражението си в отсрещна витрина, покрай която минаваха: „Аз го помня, той защо не ме помни?“ После събра кураж и отново самата тя си отговори на въпроса, който си беше задала вероятно повече от десет пъти през последния един час:
„Ти го помниш, защото ти се влюби в него.“
Само седмица след идването на Дебелия Неджати в дома им Нарин отново беше в своето училище, а Мехмет — в Яслъханспор. Плащаха за момчето същата сума, която изкарваше в железарията и останаха глухи за молбите на Реджеп да оскубе повече. Когато Червенокосия се опита да удължи пазарлъка, Неджати поглади голата си глава и рече:
— Както искаш! Или приеми тези пари, или синът ти ще пропадне по улиците. Ти решаваш!
Заради това Реджеп бе стиснал зъби и отчаяно се беше съгласил с предложената сума. Какво щеше да прави, ако не я приемеше? Точно когато бе смятал, че е жив погребан и животът му е свършил, беше открил сламка, за която да се хване. Нощем се изтягаше в леглото, забравяше колко е черна спящата до него Черна Хатидже и мислеше за издигането на Мехмет, за клубовете, които ще се надпреварват за момчето и за снимките му до сина, които ще публикуват във вестниците. Щом докопа парите, на мига щеше да се разведе с Черната Хатидже. Щеше да остави нея и момичетата в Яслъхан и заедно с Мехмет щеше да отиде в Истанбул. Щяха да си купят апартамент на най-хубавото място и да го обзаведат. След това щеше да се облича хубаво, да живее прилично и да се забавлява. Беше по-прекрасно дори от наследство от тъста.
В действителност Реджеп обичаше и трите си деца, когато се родиха. Гледаше малките им ръчички и крачета, розово-белите личица, сините очи, бавно удължаващите се мигли, наследени от него, и не ги пускаше от прегръдките си. Когато се роди Мехмет и видя изражението на мъжа си в мига, в който акушерката го подаде на таткото, Хатидже полудя от радост и с цяло сърце повярва, че се е сбъднало онова, което й бе казала една врачка: „Ще родиш момче и след това мъжът ти ще се привърже към дома и към теб, ще стане коренно различен.“ Това бяха точните думи на жената и щом Хатидже видя как Реджеп гледа сина си, как го целува, как му гука, благослови хиляда пъти парите, които бе платила на жената. Макар че в дните, които последваха, видя, че в държанието си към нея Червенокосия не се беше променил, че продължаваше да преследва пиенето, хазарта и жените както преди, все пак раждането на Мехмет, макар и малко, бе разпръснало мрачната атмосфера в техния дом. Реджеп обичаше сина си, докато навърши три и видя в него Хатидже. Една гореща лятна сутрин момчето се бе събудило изпотено, беше се изправило в леглото и бе погледнало баща си с очите на Хатидже. Всъщност огромните сини очи на Мехмет нямаха никаква прилика с черните като въглен очи на Хатидже; но този поглед… Жена му коварно се беше промъкнала в този поглед. Още преди детето да се отърси от сънливостта си и да стане от леглото, Реджеп се беше изхлузил от любовта си както охлюв от своята черупка. Внезапно и напълно.
Преди дори да навърши една година, Шадийе получи шамар заради това, че протегна ръчички — всяка от тях точно копие на майчините — към баща си, за да я прегърне. Червенокосия Реджеп не бе отворил уста и не бе казал дума, но Хатидже бе видяла с каква омраза погледна Шадийе. И детето бе погледнал по същия начин, по който винаги гледаше нея. На мъничката бузка на момиченцето не се бяха отпечатали и петте му пръста, защото само три от огромните му пръсти можеха да се поберат на нея. Докато Шадийе врещеше със следите от трите пръста на лицето си, Реджеп блъсна вратата и излезе, като остави Хатидже да успокоява момиченцето.
Нарин беше онази от тях, която имаше късмета да задържи бащината си любов най-дълго. Ни най-малък белег от майка й не се беше появил в момичето, докато навърши шест. Беше красиво като розова снежинка дете и дори Реджеп не можеше да се насити да я гледа.