В тесния им, дълъг и малък двор седем жени, все техни съседки, говореха пронизително, всичките едновременно. Юмюхан, която се опитваше да изтегли вода с изкривената помпа, първа видя Нарин. От нея се лееше пот. Кой знае колко пъти бе напомпила, за да извади вода.
— Не влизай, момиче! Върви навън и стой при брат си и сестра си! — извика тя и изтри потта с края на забрадката си.
Точно когато Нарин се колебаеше дали да се върне назад, една от жените скочи и я стисна здраво за ръката.
— Ела, момиче, ела и виж какво е направил оня кучи син, баща ти, с твоята майка! Ела да видиш как тоя сводник, това мръсно копеле, е смазало скъпата ти майка!
Устата на жените от Долен Муратели, които не даваха на децата си да играят с говорещите мръсотии хлапета от Горен Муратели, също не бяха много чисти. Веднъж провокирани, те изстрелваха най-силните си проклятия като куршуми. В сравнение с тях мъжете им бяха направо ангелчета. Юмюхан беше единствената, която Нарин не бе чувала да използва мръсни думи.
— Но къде е мама? — попита тя.
— Лежи там, ето, върви погледни. Върви да видиш! — каза жената и посочи навътре.
Имаха всичко на всичко две стаи — една малка и една още по-малка. Малката стая се ползваше за дневна, килерът в нея беше баня, а понеже през зимата имаше печка само в малката стая, и петимата се тъпчеха там. Тоалетната се намираше в края на двора, веднага до нея беше бараката за дърва. С настъпването на лятото децата отиваха да спят в още по-малката стая отзад и всички въздъхваха облекчено.
Нарин мушна глава вътре и веднага позна кафяво-черната бархетна рокля на майка си. Жената беше просната върху дивана в ъгъла и не спираше да стене. Главата й беше станала колкото две глави, а лицето й бе подуто до неузнаваемост. Нямаше зъб в устата, нито блясък в очите. Ако Нарин не беше видяла костеливата й, мургава ръка, увиснала встрани, в никой случай не би повярвала, че това е майка й; щеше да си помисли, че някой е облякъл нейната рокля и лежи там. Все още нямаше представа, че човешкото лице може да приема хиляди форми.
Мина между двете жени, застанали до майка й, притисна се до дивана и прошепна уплашено:
— Мамо? Мамо, ще умреш ли?
Едната от жените удари момичето по главата и извика:
— Какви ги говориш, момиче? Затвори си нещастната уста!
Беше жената, пред чиято врата бе забравила да изплюе дъвката си и когато я видя, Нарин се ядоса, но преди да успее да отвори уста, куцата бабичка я стисна за ръката и я изхвърли на двора. Нарин стана от земята, отупа прахта от жилетката си, изстреля едно проклятие към куцата, задето бе изцапала училищната униформа, която щеше да носи бог знае колко години, излезе от двора и се сви в краката на баща си, който седеше пред портата.
Червенокосия Реджеп нито помръдна, нито погледна дъщеря си. Само угаси цигарата и запали нова.
— Татко, куцата те нарече сводник! — прошепна тя.
Баща й дори не я чу.
— Куцата бабичка те нарече сводник — повтори Нарин, но резултатът беше същият и Реджеп продължи да седи като дишащ камък.
Нарин огледа скришом баща си. В последно време Червенокосия Реджеп беше по-весел от когато и да било. Потриваше ръце и чакаше наследство от тъста си, който се бе споминал преди няколко седмици. Всяка вечер отваряше голямо шише в чест на парите, които щяха да дойдат и канеше вкъщи приятели от махалата. Нарин не можеше да разбере защо сега баща й седеше мълчаливо и защо в погледа му се виждаха признаци на лудост.
И все пак тревогата на Реджеп беше по-голяма от целия свят. Онова животно, тъстът, още преди години бил разделил имота си между двамата си синове. В кафенето научи, че от всичките пари, имущество и земя, за него не е останало и зрънце и веднага щом разбра това, на един дъх взе разстоянието до мандрата на своите шуреи, а когато не ги откри там, хукна към къщи. Как само бягаше! Беше се втурнал вътре, беше сграбчил за черната коса Черната Хатидже, чиято грозота бе легендарна и която на времето бе взел заради богатството й, и започна да я блъска във всички посоки. Докато ритници, шамари, юмруци, земя и небе се смесваха, бедната жена не беше издала нито един вик. Всъщност хората бяха чули и дошли заради животинските викове на Червенокосия Реджеп, а не заради гласа на Хатидже. Жените първи се втурнаха в къщата, но на нито една не й беше достигнала смелост да застане на пътя на Червенокосия Реджеп. Изскочиха обратно със същата скорост, с която бяха пристигнали и като подбраха пред себе си младите махленски безделници, се върнаха. Силата на четири едри момчета бе достатъчна, за да спре вилнеещия Реджеп. Жените бяха гневни и отнесоха на дивана превърнатото на кайма тяло на Черната Хатидже. Младежите много трудно изкараха навън мъжа.