Всъщност можеше и да не им дава нищо, но знаеше, че ако затегне докрай кесията си, Червенокосия Реджеп ще изхвърли от къщи Хатидже заедно с децата. Пък и отлично разбираше, че на Реджеп парите никога няма да са му достатъчни. Вероятно по тази причина преди да умре беше приписал всичкото си имущество на двамата си сина, на Реджеп не остави дори петак да помирише.
— Вие ще се грижите за сестра си — беше казал на синовете си и те бяха кимнали.
Черната Хатидже вероятно също си беше мислила, че ще го направят, защото веднага щом се свести след побоя, бе казала:
— Повикайте братята ми!
Беше вярвала, че братята й ще дойдат и когато видят в какво положение е сестра им, щяха да застанат срещу Реджеп и да го сплашат. Но те не дойдоха. И двамата знаеха, че Реджеп си търси повод да им хързулне Хатидже и децата. Ако съзнателно застанат пред Реджеп и му кажат: „Ще вземем сестра си!“, щяха ли да го уплашат? Щеше да отвърне: „Моля, вземете я!“ и на всичкото отгоре щеше да подскача от радост. Ако кажеха: „Ще ти разбием физиономията!“, Реджеп щеше да строши техните физиономии, и в допълнение и ръцете и краката им. Ето защо те си затвориха очите и се наложи съседите да отведат незнаещата как да прекрати болката Черна Хатидже в болницата.
Докторът прие Хатидже в болницата, тълпата в къщата им се пръсна, стъмни се, Реджеп влезе вътре и затръшна вратата пред лицата на децата си. Трите пясъчноруси, синеоки деца се сгушиха едно в друго като кученца и останаха така до основите на стената на отсрещната къща. Ако Юмюхан не бе дошла да ги прибере, те нямаше да се сетят дори да станат. Жената ги взе и ги заведе в своята мръсно розова къща до тяхната, сложи пред тях печен боб и пилаф. Докато тримата нагъваха храната като гладни вълчета, Юмюхан, съпругът й и малките им синове си приказваха, шегуваха се и се смееха. Виждайки, че толкова щастливи хора живеят само на една крачка вдясно от техния дом, Нарин се разстрои и изгуби апетит. Запита се какво ли прави майка й сама в болницата. Дали още плаче и стене или болката й бе преминала? Когато и да дойдеше Нарин в дома на Юмюхан, винаги се чувстваше зле — и сега беше така. Понякога от собствения си двор чуваше гласовете им. Изблиците смях на Юмюхан, обичта й, наричайки на висок глас сина си „агънцето ми“, веселието, съвременните и народни песни, които преливаха от тази къща, но никога не влизаха в тяхната… Бог сякаш беше поставил двете сгради една до друга като рая и ада. Така още от най-ранна възраст Нарин беше видяла и рая, и ада. Каквото и да говореха, тя знаеше, че и двете съществуват на този свят. Едно до друго, рамо до рамо.
Погледна сестра си Шадийе, в чиито очи никога не липсваха сълзи. Шадийе беше най-малката, беше в четвърти клас в началното училище, но всеки, който я видеше, смяташе, че е най-много във втори. Бедното момиченце плачеше неизтощимо, едновременно с това тъпчеше напълнената си уста с огромни залъци хляб — един след друг. От всичко се плашеше Шадийе. От котки, кучета, мравки, птици, от тъмнина, светлина, шум, тишина, от караконджули, вода, от майка си, баща си, брат си… Най-малко се страхуваше от Нарин, но дори и тя само да завърташе очите си, веднага търсеше място да се скрие. Мехмет, една година по-голям от Нарин, бе пълна противоположност на Шадийе. Беше безстрашен и неблагодарен. Реджеп го беше изпратил да работи в деня, в който завърши началното училище, без дори да го изчака да свали училищната си униформа. Бяха се надявали, че Мехмет ще възмъжее и ще се укроти, от една страна, и че ще носи вкъщи малко пари, от друга, но стана ясно, че Мехмет нямаше да се укроти толкова лесно.
Беше грубо момче и не пропускаше да се забърква в неприятности. Изпитваше страх от едно-единствено нещо в живота: Реджеп! В крайна сметка човек трябваше да е камък, за да не се бои от Реджеп. Този човек сякаш търсеше да се бие. Беше сърдит на целия свят и най-малкото нещо го обиждаше. Още първите дни от заселването им в махалата бяха минали с вълнения и се бяха случили много инциденти, та хората разбраха какъв бе нравът на Реджеп и се научиха да не го закачат. Червенокосия Реджеп беше единственият жител на Муратели, който не бе приел съдбата си.
Онази нощ трите деца легнаха на дюшека, който Юмюхан бе постлала на пода. Шадийе веднага заспа от изтощение. Мехмет сънува как двамата с баща си пребиват вуйчовците. Колкото до Нарин, тя се взира с часове в тъмния таван и не спираше да мисли за майка си в болницата, за баща си, задъхан от ярост, за куцата жена, на която не успя да направи никакво зло през този ден, за наследството, което не беше дошло и за бъдещето, което не знаеше как да си представи.