— Забелязахте ли как беше облечена?
— Не, сър, наистина не можах да видя какво беше облякла.
— Не успяхте да различите дори дали е облечена в домашна роба или вечерна рокля? — вметна Поаро.
— Не, сър, не успях да видя.
Поаро погледна замислено прозореца на горния етаж, а после дома на номер четиринадесет. Усмихна се и за миг кръстоса поглед с Джап.
— А господинът как беше облечен?
— Бе с тъмносин балтон и бомбе. Много елегантен господин.
Джап й зададе още няколко въпроса и премина към следващия свидетел. Малкият Фредерик Хог бе палаво хлапе с буден поглед, доволно от собствената си значимост.
— Да, сър, чух ги как си говорят. Господинът й каза: „Добре, помисли си отново и после ми се обади“. Много приятен глас имаше. А тогава тя му каза нещо и той й отговори: „Добре. Довиждане“. После влезе в колата си. Аз му отворих вратата, ама нищо не ми даде — тук в гласа на младия господин Хог се промъкна разочарование. — Сетне потегли.
— Значи, не си успял да чуеш какво му е казала мисис Алън?
— Не сър, не успях.
— А можеш ли да ми кажеш как беше облечена? Какъв цвят й бяха дрехите, например?
— Не, сър. Аз самата нея всъщност не я виждах. Трябва да е била зад вратата.
— Така… — каза Джап. — Ето що, момчето ми. Сега ще ти задам още един въпрос и ще те помоля да си помислиш много внимателно, преди да ми отговориш.
Ако не можеш да си спомниш, направо ми кажи. Нали ме разбра?
— Да, сър.
Малкият Хог погледна Джап в очите.
— Кой от двамата затвори вратата, мисис Алън или господинът?
— Входната врата ли?
— Входната врата, разбира се.
Детето се замисли. Лицето му издаваше напрежение.
— Я да се сетя, дали тя я затвори… Не, не беше тя. Той я затвори. Дръпна я силно, така че тя се захлопна и влезе веднага в колата си. Сякаш бързаше за някъде.
— Много добре. Е, момчето ми, виждам, че си много будно юначе. Ето ти шест пенса.
След като се разделиха с младия господин Хог, Джап и приятелят му се спогледаха. Сякаш по заповед едновременно си кимнаха.
— Да, възможно е — каза Джап.
— Не е изключено — отвърна Поаро.
Очите му светеха със зелен блясък. Бяха заприличали на котешки.
Глава шеста
След като се озова повторно в дневната в дома на номер четиринадесет, Джап реши да действа без заобикалки. Пристъпи направо към въпроса.
— Вижте, мис Плендърлит, не мислите ли, че ще е по-добре да си поговорим откровено? Така или иначе, в края на краищата ще трябва да стигнем до това.
Джейн Плендърлит присви вежди. Застанала до камината, грееше едното си стъпало на огъня.
— Наистина не мога да ви разбера.
— Нима, мис Плендърлит?
Тя сви рамене.
— Отговорих на всичките ви въпроси. Не виждам какво повече бих могла да направя.
— Бихте могла да направите много повече, мис Плендърлит. Стига да пожелаете.
— Това е само ваше предположение, нали, старши инспекторе?
Джап почервеня.
— Струва ми се — обади се Поаро, — че mademoiselle би оценила по-лесно основанието за вашите въпроси, ако просто й обясните как стоят нещата.
— Никак няма да ми е трудно. Мис Плендърлит, ще ви изложа фактите. Приятелката ви е била открита с простреляна глава и пистолет в ръка в стая със заключена врата и залостен прозорец. На пръв поглед прилича на самоубийство. Обаче не е било самоубийство. Медицинската експертиза сама по себе си го доказва.
— Как?
Иронията и престореното й хладнокръвие бяха напълно изчезнали. Погледна го озадачено.
— Пистолетът е бил в ръката й, но пръстите й не са го стискали. Отгоре на това върху пистолета нямаше абсолютно никакви отпечатъци. А и ъгълът на стрелбата показва, че е било невъзможно човек сам да си нанесе такава рана. Няма и прощално писмо, което е нещо доста необичайно за един самоубиец. И макар вратата да беше заключена, ключът не се намери.
Джейн Плендърлит се извърна и сетне бавно се отпусна в креслото пред тях.
— Значи така — промълви тя. — През цялото време чувствах, че е невъзможно да се е самоубила! Сега виждам, че съм била права. Тя не се е самоубила. Някой друг я е убил!
Замисли се за миг и сетне ги погледна в очите.
— Задайте ми каквито въпроси пожелаете — рече тя. — Ще ви кажа всичко, което ми е известно.