Както говореше, присегна към дръжката му и се опита да го отвори.
— Заключен е — каза Джейн Плендърлит. Нещо в гласа й накара и двамата мъже да насочат погледи към нея.
— Да — рече Джап с удовлетворение. — Виждам, че е заключен. Може би ще имате добрината да ни дадете ключа?
Момичето сякаш се бе вкаменило.
— Не знам… Нямам представа къде може да е…
Джап я стрелна с поглед. Гласът му не изгуби любезността си.
— Колко жалко. Никак не ми се ще да го повреждам. Ще помоля Джеймсън да донесе набор от ключове.
Тя излезе от вцепенението си.
— Впрочем нека проверя. Само за миг. Може би е в…
Отиде в дневната и след малко се върна с голям ключ в ръката си.
— Заключваме го — обясни. — Държим там чадъри и други неща, които не искаме да рискуваме да ни откраднат.
— Много разумна предпазна мярка — отвърна Джап и прие ключа с усмивка.
Сложи го в процепа и отвори шкафа. Беше тъмен. Извади джобното си фенерче и освети вътрешността му.
Поаро забеляза как момичето до него отново се вцепени и затаи дъх. Проследи с поглед лъча на фенерчето.
В шкафа нямаше много вещи. Три чадъра, единият счупен, четири бастуна, комплект стикове за голф, две ракети за тенис, старателно сгънато килимче и няколко поизвехтели възглавнички за диван. Върху тях бе поставено малко красиво дипломатическо куфарче.
Джейн Плендърлит се обади още докато Джап протягаше ръка към него.
— Мое е. Донесох го тази сутрин. Вътре няма нищо особено.
— Нека все пак се уверим — отвърна Джап и гласът му стана още по-дружелюбен.
Отключиха куфарчето. В него имаше четки с кожени дръжки и флакони от парфюми. Имаше още две списания и нищо друго.
Джап огледа съдържанието на куфарчето много старателно. Когато най-сетне затвори капака му и пристъпи към оглед на възглавниците, момичето видимо въздъхна с облекчение.
В шкафа нямаше нищо друго, освен това, което се виждаше от пръв поглед. Джап приключи бързо огледа си.
Заключи повторно вратата и върна ключа на Джейн Плендърлит.
— Е — рече той, — работата ни приключи. Бихте ли ми дала адреса на мистър Лейвъртън Уест?
— Фарлиском Хол, Литъл Ледбъри, Хемпшир.
— Благодаря ви, мис Плендърлит. Засега това е всичко. Може би пак ще ви се обадя. Между другото, ако някой се интересува от случая, придържайте се към версията за самоубийство.
— Разбрах ви.
Ръкува се с двамата мъже, когато си взе довиждане с тях.
Когато се отдалечиха от дома Джап избухна.
— Какво, по дяволите, има в този шкаф? Там има нещо!
— Така е, там имаше нещо.
— Обзалагам се, че има някаква връзка с дипломатическото куфарче! Май не съм много съобразителен, щом не открих нищо. Огледах всичките флакони, опипах хастара на куфарчето. Какво, по дяволите, може да бъде?
Поаро замислено поклати глава.
— Това момиче по някакъв начин е замесено в цялата история — продължи Джап. — Била го донесла тази сутрин, чухте ли я? Друг път! Нали забелязахте, че в него имаше две списания?
— Да.
— Е, едното от тях е от юли миналата година.
Глава седма
На следващия ден Джап нахлу в апартамента на Поаро, захвърли с недоволен жест шапката си върху масата и се отпусна в едно кресло.
— Уви! — изръмжа. — Тя не е замесена.
— Кой не е замесен?
— Мис Плендърлит. Играла е бридж до полунощ. Потвърждават го домакинът, домакинята, един друг гостенин, морски офицер, и двама слуги. Няма как, ще трябва да се откажем от версията, че има пръст в случая. В същото време много ми се ще да узная защо тя се уплаши толкова във връзка с куфарчето под стълбището. Това е вече по вашата част, Поаро. Вие имате вкус към решаването на загадки въз основа на банални факти, които на пръв поглед не водят на никъде. Как ви харесва „Случаят със загадъчното малко куфарче“? Не звучи ли обещаващо?
— Ще ви дам още една идея за заглавие. „Тайната на уханието на тютюневия дим“.
— Вижда ми се малко тромаво. Значи, уханието ви е привлякло? Затова ли душехте толкова при първия оглед на тялото? Аз не само ви видях, но и ви чух. Душехте така, сякаш сте настинал.
— Напълно грешите.
Джап въздъхна.
— Често съм се замислял за малките сиви клетки на вашия мозък. Не ми казвайте, че и клетките на носа ви също така превъзхождат тези на другите хора.