— Юстас? А, да. Сега си спомних. Веднъж го срещнах у Барбара… У мисис Алън. По моему, малко съмнителна личност. Още тогава го споделих с моята… с мисис Алън. Не беше от хората, които бих приемал в дома си след сватбата.
— А мисис Алън как реагира на това?
— Напълно бе съгласна с мен. Тя напълно се доверяваше на моите съждения за хората. На един мъж е по-лесно да прецени какво представлява друг мъж, отколкото на една жена. Тя ми обясни, че е било неудобно да прояви неучтивост към човек, когото познавала от дълги години. Струва ми се, че изпитваше ужас от самата мисъл да я сметнат за сноб. Естествено, в качеството си вече на моя съпруга щеше да е редно да прекъсне връзките си с доста от предишните си познати.
— Да разбирам ли, че бракът й с вас щеше да издигне общественото й положение? — попита съвсем прямо Джап.
Лейвъртън Уест огледа маникюра си.
— Не. Нещата не стоят съвсем така. Всъщност, майката на мисис Алън бе далечна родственица на моето семейство. С други думи, по произход бяхме равни. Не ще и дума обаче, че в моето положение трябва да бъда особено внимателен в подбора на приятелите си. Съпругата ми не по-малко в подбора на своите приятели. Като член на Парламента често съм в центъра на общественото внимание.
— Да, разбирам ви — отвърна сухо Джап и продължи. — Значи, не виждате как бихте могли да ни помогнете?
— Просто нямам представа как. Барбара убита! Изглежда ми невероятно.
— А сега, мистър Лейвъртън Уест, ще ни кажете ли къде бяхте през нощта на пети ноември?
— Къде съм бил? Къде съм бил аз?
В гласа на депутата се бе появила нотка на протест.
— Въпросът е стандартен — обясни Джап. — Длъжни сме да го зададем на всички.
Чарлз Лейвъртън Уест го погледна с достойнство.
— Предполагам, че за човек с моето положение може да се направи изключение.
Джап просто изчака.
— Бях… нека се сетя… Бях в парламента. Тръгнах си оттам в десет и половина. Сетне се поразходих малко покрай реката. Погледах фойерверките.
— Добре че в наше време вече няма такива атентати — вметна весело Джап.
Погледът, с който го стрелна Лейвъртън Уест, излъчваше студенина.
— Сетне си тръгнах към къщи.
— Лондонският ви адрес е на Онслоу Скуеър. В колко часа се прибрахте там?
— Не мога да си спомня точно.
— В единадесет? В единадесет и половина?
— Някъде по това време.
— Може би някой ви е отворил вратата?
— Не, имам си ключ.
— Срещнахте ли някого, докато се прибирахте?
— Не… Впрочем, старши инспекторе, тези въпроси никак не са ми приятни.
— Уверявам ви, мистър Лейвъртън Уест, че са стандартни. Нямаме никакво специално отношение към вас.
Последните думи изглежда донякъде успокоиха разгневения депутат.
— Ако това е всичко…
— Да, засега е всичко, мистър Лейвъртън Уест.
— Добре. Моля ви да ме държите в течение…
— Естествено, сър. Между другото, позволете ми да ви представя мистър Еркюл Поаро. Може би сте чувал за него.
Очите на мистър Лейвъртън Уест се заковаха с любопитство върху дребния белгиец.
— Да… да… Разбира се, че съм чувал.
— Monsieur, повярвайте ми, сърцето ми е изпълнено със съчувствие към вас! — намеси се изведнъж Поаро съвсем не в английски стил. — Такава загуба! Какви ли адски страдания понася сега душата ви! Впрочем, няма да казвам нищо повече. Вие, англичаните, прекрасно умеете да криете чувствата си — извади табакерата си и му предложи цигара. — Позволете ми да ви… А, свършили са се. Джап?
Джап се потупа по джобовете си и поклати отрицателно глава.
Лейвъртън Уест извади табакерата си.
— Позволете ми да ви предложа една от моите, мистър Поаро.
— Благодаря ви, благодаря ви — взе си цигара малкият човек.
— Както правилно отбелязахте, мистър Поаро, ние англичаните не парадираме с чувствата си — рече депутатът. — Леко присвиване на устни и толкоз. Такъв е нашият маниер.
Сетне се поклони на двамата мъже и излезе.
— Прилича ми на препарирана риба — отбеляза с леко отвращение Джап. — На препариран бухал. Онова момиче, Плендърлит, бе напълно права в оценката си за него. При все това е посвоему приятен, нищо чудно и да може да се хареса на някоя жена, лишена от чувство за хумор. Какво ще ми кажете за цигарата?