Поаро му я подаде, клатейки глава.
— Египетска. Скъпа марка.
— Да, няма да ни свърши работа. Много жалко, защото по-слабо алиби от това не бях чувал. Всъщност, въобще не е и алиби… Знаете ли, Поаро, много е жалко, че не са шантажирали именно него. Чудесен обект е за шантажиране. Би си плащал като агънце. От тези хора е, които биха направили всичко, за да избегнат скандал.
— Драги ми приятелю, много е приятно да решиш случай по начина, който ти харесва най-много, но това не е наша работа.
— Наша работа е сега да се заемем с Юстас. Разполагам с малко информация за него. Съвсем определено е калпав човек.
— Що се отнася до мис Плендърлит, сторихте ли онова, за което ви помолих?
— Да. Почакайте за миг. Ей сега ще позвъня, за да науча най-новите вести.
Вдигна слушалката и се обади на някого.
След няколко кратки реплики я постави обратно върху апарата и погледна Поаро.
— Отишла е да играе голф. Странно занимание при положение, че приятелката ти предния ден е била убита.
Поаро възкликна.
— Какво има пък сега? — попита Джап.
Поаро обаче вече бе почнал да си мърмори нещо.
— Разбира се… разбира се… естествено… Що за глупак съм, та това просто биеше на очи!
— Престанете да мърморите под носа си и да се заемем с Юстас — каза грубо Джап.
Бе искрено изненадан от сияйната усмивка, появила се върху лицето на Поаро.
— Да, да, ще се заемем с него, разбира се. Струва ми се, че вече знам всичко. Абсолютно всичко!
Глава осма
Майор Юстас имаше обноските на светски човек.
Апартаментът му бе малък, просто един pied a terre9, както се изрази домакинът. Предложи на двамата посетители напитка и след като му отказаха, извади табакерата си.
Джап и Поаро с удоволствие си взеха цигара и размениха бърз поглед помежду си.
— Предпочитате турски тютюн, както виждам — каза Джап, докато въртеше цигарата в ръката си.
— Да, така е. Може би предпочитате „Гаспърс“? Тук някъде би трябвало да имам.
— Не, не, тази напълно ме устройва — успокои го Джап и се приведе напред. Тонът му съвсем се измени. — Майор Юстас, може би вече сте се сетил за какво съм тук?
Събеседникът му поклати отрицателно глава. Видът му не издаваше никаква тревога. Майор Юстас бе висок мъж с приятна, макар и донякъде грубовата външност. Малките му подпухнали очички издаваха хитроватост, контрастираща с обноските му.
— Не, нямам никаква представа за какво може да ме търси едно такова голямо началство — рече той. — Да не би да е за нещо, свързано с колата ми?
— Не, няма никаква връзка с колата ви. Майор Юстас, познавахте ли една дама на име мисис Барбара Алън?
Майорът се отпусна, издуха облак дим и отвърна облекчено.
— А, значи за това ме търсите. Естествено, трябваше да съобразя. Много тъжна история наистина.
— Значи вече сте в течение?
— Снощи прочетох във вестниците. Тъжна работа.
— Ако не се лъжа, запознал сте се с мисис Алън в Индия.
— Да, преди доста години.
— Познавахте ли и съпруга й?
Настъпи пауза. Съвсем малка пауза, продължила само частица от секундата, но именно в нея малките свински очички на Юстас огледаха светкавично двамата мъже.
— Всъщност не — отговори. — Никога не съм се срещал с Алън.
— Не може обаче да не сте чувал нещо за него.
— Как да ви кажа, бях чувал, че не бил много свестен човек. Какво ли обаче не говорят хората.
— Мисис Алън никога ли не ви е говорила за него?
— Нищо не ми е казвала.
— Бяхте ли близки с нея?
Майор Юстас сви рамене.
— Бяхме стари приятели и толкоз. Не се срещахме особено често.
— Обаче онази вечер сте се видели, нали? Вечерта на пети ноември?
— Да, видяхме се.
— Ако не се лъжа, вие сте я посетил у дома й.
Майор Юстас кимна утвърдително. В гласа му се прокрадна нотка на съжаление.
— Да, тя искаше да се посъветва с мен относно едни инвестиции. Виждам накъде биете — в какво душевно състояние е била и така нататък. Трудно е да се каже. Държеше се на пръв поглед съвсем нормално, но сега си давам сметка, че май беше мъничко напрегната.
— Поведението й подсказа ли по някакъв начин какво е смятала да направи?
— Ни най-малко. Всъщност, когато си взехме довиждане й казах, че скоро ще й позвъня, за да отидем заедно на някое ревю.