— Казал сте, че ще й позвъните? Това ли бяха последните ви думи?
— Да.
— Много любопитно. Разполагам с информация, че сте казал нещо съвършено различно.
Лицето на Юстас промени цвета си.
— Естествено, не мога да си спомня точните думи, които съм използвал.
— Според моята информация вие сте казал следното: „Добре. Помисли си отново и после ми се обади“.
— Чакайте да се сетя. Май сте прав. Струва ми се, че не казах точно това. Струва ми се, че й подсказах да ми се обади, когато бъде свободна.
— Май не е съвсем същото, не сте ли съгласен? — попита Джап.
Майор Юстас сви рамене.
— Драги ми приятелю, едва ли може да очаквате човек да си спомня какво точно е казал по един или друг повод.
— А мисис Алън какво ви отговори?
— Каза, че ще ми позвъни. Поне така ми се струва.
— А вие сте отвърнал: „Добре, довиждане“.
— Казахте, че мисис Алън е искала да се посъветва с вас относно някакви инвестиции — продължи тихо Джап. — Да ви е предавала двеста лири в брой, които да инвестирате от нейно име?
Лицето на Юстас придоби тъмнолилав цвят. Приведе се напред и изръмжа.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
— Даде ли ви двеста лири или не?
— Това си е моя работа, старши инспекторе.
— Мисис Алън е изтеглила двеста лири от банковата си сметка — обясни Джап. — Част от тази сума е била в банкноти по пет лири. Номерата им, разбира се, могат да се проследят.
— И да ми е предала двеста лири, какво от това?
— Тези пари за инвестиране ли бяха предназначени, майор Юстас, или имаме работа с шантаж?
— Това е направо нелепо. Какво ще бъде следващото ви предположение?
Гласът на Джап стана съвсем официален.
— Струва ми се, майор Юстас, че вече е време да ви запитам дали сте съгласен да дойдете в Скотланд Ярд и да дадете писмени показания. Разбира се, не сте длъжен да го сторите или пък можете да го направите в присъствието на вашия адвокат, ако желаете.
— Адвокат ли? За какво, по дяволите, ми е адвокат? И какво всъщност се опитвате да ми кажете?
— Разследвам обстоятелствата на смъртта на мисис Алън.
— Боже мой, човече! Не ми казвайте, че наистина мислите, че… Що за глупост! Вижте, случи се следното. Отбих се при Барбара, както се бяхме договорили с нея…
— В колко часа?
— Ами, някъде към девет и половина. Седнахме и поговорихме…
— И пушехте, нали?
— Да, пушихме. Да не би в това да има нещо нередно? — попита войнствено майорът.
— Къде се състоя разговора ви?
— В дневната. В помещението отляво на входната врата. Разговаряхме съвсем дружески. Тръгнах си малко преди десет и половина. Задържах се за малко на входната врата, за да си кажем няколко последни думи…
— Точно така, последни думи… — промърмори Поаро.
— Вие пък кой сте, ако смея да попитам? — Юстас буквално изплю въпроса си. — Някакъв проклет чужденец, доколкото мога да преценя! Къде се навирате?
— Аз съм Еркюл Поаро — отвърна с достойнство дребният мъж.
— Ако ще и статуята на Ахил да сте, хич не ме интересува. Та, както казах, с Барбара се разделихме съвсем приятелски. Оттам отидох с колата си направо в клуба „Фар Ийст“. Пристигнах там в единадесет без двадесет и пет и отидох направо в игралната зала. Останах да играя бридж до един и половина. Бъдете любезен да си натъпчете този факт в лулата и да го изпушите.
— Не пуша лула — отвърна Поаро. — Не мога обаче да не отбележа, че имате хубаво алиби.
— Желязно алиби. А вие, сър? — Юстас се обърна към Джап. — Сега доволен ли сте?
— Докато гостувахте на мисис Алън, през цялото време сте били в дневната, така ли?
— Да.
— И не сте отивал на горния етаж, в стаята на мисис Алън?
— Не. Нали вече ви казах, че през цялото време бяхме в дневната и не сме излизали оттам?
Джап го погледна замислено минута или две, преди да отговори.
— Колко комплекта копчета за ръкавели притежавате?
— Копчета за ръкавели ли? Това какво общо има със случая?
— Разбира се, не сте длъжен да отговорите на въпроса.
— Защо пък да не отговоря? Нямам нищо против. Нямам какво да крия. Сетне ще настоявам за извинение… Ето ги… — Юстас изпъна ръце.