След миг и той се озова в дневната. Беше без палто, но Джап присви устни под мустака си. Бе чул съвсем тихото скърцане на отваряща се врата на шкаф.
Джап погледна Поаро въпросително и в отговор той едва забележимо му кимна.
— Няма да ви отнема много време, мис Плендърлит — рече припряно Джап. — Искам само да науча от вас името на адвоката на мисис Алън.
— Адвокат ли? — момичето поклати глава. — Не знам дали въобще е имала адвокат.
— Е, след като се е настанила в този дом, все някой трябва да е подготвил наемния договор.
— Не е така. Дома го наех аз и договорът е на мое име. С Барбара се бяхме договорили само да ми плаща половината от наема. Беше една съвсем неформална договореност.
— Да… Предполагам, че в такъв случай няма как да ми помогнете.
— Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза — отвърна учтиво Джейн.
— Всъщност, не беше особено важно — отвърна Джап, гледайки към вратата. — От голф ли се връщате?
— Да — тя леко се изчерви. — Предполагам, че може да ви се стори коравосърдечно, но истината е, че трябваше по някакъв начин да се разведря. Инак щях направо да се задуша в тази къща!
Влагаше страст в думите си.
— Разбирам ви, mademoiselle. Съвсем понятно е. Напълно естествено. Да останеш в този дом насаме с мислите си определено не би било приятно.
— Радвам се, че ме разбирате — отвърна Джейн.
— Членувате ли в някой клуб?
— Да, играя голф в „Уентуърт“.
— Денят беше приятен — отбеляза Поаро.
— Уви, по дърветата почти не са останали листа. А само преди седмица гората беше прекрасна.
— Денят бе много приятен.
— Довиждане, мис Плендърлит — рече с официален глас Джап. — Ще ви се обадя, когато научим нещо по-определено. Между другото, вече задържахме един заподозрян.
— Кой е той?
Погледът й бе изпълнен с нетърпение.
— Майор Юстас.
Тя кимна с разбиране. Извърна се и се наведе, за да запали камината.
— Е, какво ще кажете? — попита Джап, когато колата се отдалечи.
Поаро се усмихна.
— Работата бе съвсем лесна. Този път ключът бе на вратата.
— И?
Поаро отново се усмихна.
— Eh bien, този път стиковете за голф ги нямаше.
— Естествено. Това момиче в никакъв случай не е глупаво. Да липсва нещо друго?
Поаро кимна утвърдително.
— Да, драги ми приятелю. Липсва малкото дипломатическо куфарче.
Педалът за газта под крака на Джап подскочи.
— Дявол да го вземе! — изруга той. — Знаех си, че тук има нещо. Какво, по дяволите, обаче може да е то? Та аз го прегледах съвсем старателно.
— Клети ми Джап! Как беше изразът? Май „елементарно, драги ми Уотсън“?
Джап го погледна отчаяно.
— Къде отиваме? — попита.
— Все още няма четири. Струва ми се, че бихме могли да пристигнем в „Уентуърт“ преди да се стъмни.
— Смятате ли, че тя наистина е била там?
— В това съм напълно уверен. Тя чудесно знае, че на нас ни е по силите да проверим твърденията й. Да, според мен ще получим потвърждение, че тя е била в клуба.
Джап изръмжа.
— Добре, да вървим — започна умело да си пробива път сред колите. — Така и не виждам обаче какво общо с престъплението би могло да има дипломатическото куфарче. Просто не мога да проумея.
— Прав сте, драги ми приятелю. Напълно съм съгласен с вас. Няма нищо общо с него.
— В такъв случай… Впрочем, по-добре не ми казвайте нищо. Нека всичко да върви по реда си. Денят е наистина хубав.
Колата бе бърза и пристигнаха в „Уентуърт“ малко след четири и половина. През седмицата в клуба нямаше много хора.
Поаро отиде направо при управителя и поиска да види стиковете за голф на мис Плендърлит. Обясни, ме на следващия ден тя ще играе на друго трасе.
Управителят извика нещо и едно момче започна да се рови из купчина стикове за голф в ъгъла на помещението. Най-сетне измъкна оттам сак с инициалите „Дж. П.“.
— Благодаря ви — рече Поаро. Отиде малко встрани и след това безгрижно зададе въпрос. — Да е оставяла при вас и едно малко дипломатическо куфарче?
— Днес не, сър. Може би го е оставила в бараката.
— Тя днес беше ли тук?
— Да, сър, видях я.
— Имате ли представа кое момче й е носило стиковете днес? Търси едно дипломатическо куфарче и не може да се сети къде го е оставила.