— Така е. Според мен, жена обляла се от глава до пети с евтин парфюм, е едно от най-отблъскващите неща на света.
Сър Джордж погледна небето.
— Учудващо е колко бързо се разведри. Докато вечеряхме, трополенето на капките още се чуваше.
Двамата мъже бавно тръгнаха по терасата.
Тя се простираше по цялата дължина на фасадата. Теренът пред нея имаше лек наклон и позволяваше да се разкрие прекрасната гледка на долината на Съсекс.
— А що се отнася до тази сплав… — започна сър Джордж и запали пура.
Разговорът придоби технически характер.
След като стигнаха за пети път до отдалечения край на терасата лорд Мейфилд въздъхна.
— Е, добре. Май е време да огледаме документацията.
— Да, чака ни доста работа.
Двамата мъже тъкмо се бяха извърнали, когато лорд Мейфилд учудено възкликна.
— А! Видя ли това?
— Какво да съм видял? — попита сър Джордж.
— Стори ми се, че някой излезе на терасата от прозореца на кабинета.
— Глупости, стари приятелю, аз нищо не видях.
— Аз пък видях. Или ми се стори, че видях.
— Значи, очите ти те лъжат. Гледах право пред себе си и нямаше да пропусна да забележа каквото и да е. Много малко са нещата, които не мога да видя, макар и да ми се налага да държа вестника по-надалече, когато го чета.
Лорд Мейфилд се изкашля.
— Е, Джордж, в това отношение съм по-добре от теб. Все още чета с лекота и без очила.
— Затова пък не си в състояние винаги да разпознаеш човека от отсрещния тротоар. Или пък ползваш далекоглед?
Двамата мъже се засмяха и влязоха в кабинета на лорд Мейфилд. Френският прозорец бе отворен.
Мистър Карлайл подреждаше някакви документи, оставени до касата.
Обърна поглед към тях, когато усети присъствието им.
— Е, Карлайл, всичко ли е наред?
— Да, лорд Мейфилд, всички документи са върху бюрото ви.
Въпросното бюро бе грамадно махагоново писалище с много солиден вид, разположено в ъгъла до прозореца. Лорд Мейфилд отиде до него и започна да преглежда документите.
— Прекрасна вечер — каза сър Джордж.
Мистър Карлайл се съгласи с него.
— Прав сте, небето се разведри много бързо след дъжда.
След това Карлайл остави папките.
— Ще ви трябвам ли още тази вечер, лорд Мейфилд? — попита секретарят.
— Едва ли, Карлайл. После ще ги прибера аз. По всяка вероятност доста ще се забавим. По-добре се прибери.
— Благодаря ви. Лека нощ, лорд Мейфилд. Лека нощ, сър Джордж.
— Лека нощ, Карлайл.
Секретарят тъкмо щеше да излезе от стаята, когато лорд Мейфилд го спря.
— Почакай малко, Карлайл, та ти си забравил най-важния документ — рече той строго.
— Кой по-точно, лорд Мейфилд?
— Чертежите на бомбардировача, човече.
Секретарят го погледна удивено.
— Та те са най-отгоре на купчината, сър.
— Няма такова нещо.
— Но аз току-що ги поставих там.
— Потърси ги ти тогава.
С лице, на което бе изписано удивление, младият човек отиде при писалището и застана до лорд Мейфилд.
С нетърпелив жест министърът махна с ръка по посока към купчината документи. Карлайл започна да ги преглежда и изненадата му се засили.
— Сам виждаш, че наистина ги няма тук.
— Но… това е невероятно, сър… — започна да обяснява със заекващ глас секретарят. — Няма и три минути откак ги оставих тук!
— Е, сгрешил си и толкоз — отвърна му добродушно лорд Мейфилд. — Сигурно са все още в касата.
— Не виждам как може да са там. Чудесно си спомням, че ги оставих тук.
Лорд Мейфилд отиде до отворената каса. Сър Джордж се присъедини към него. Бяха достатъчни само няколко минути, за да се разбере, че чертежите на бомбардировача ги нямаше и там.
Смутени и все още невярващи на очите си, тримата мъже се върнаха при писалището и още веднъж преровиха документите.
— Бога ми! — възкликна Мейфилд. — Няма ги!
— Но това е невъзможно! — извика мистър Карлайл.
— Кой е влизал в тази стая? — попита троснато министърът.
— Никой. Абсолютно никой.
— Виж, Карлайл, тези чертежи не може да са се изпарили във въздуха. Някой ги е взел. Мисис Вандърлин влизала ли е тук?
— Мисис Вандърлин? Съвсем не, сър.
— Готов съм да подкрепя думите му — каза Карингтън, след като подуши въздуха. — Ако е минавала през тази стая, нямаше как да не усетим миризмата на парфюма й.