— Никой не е влизал тук — настоя Карлайл. — Просто не мога да разбера.
— Я се стегни, Карлайл! — скастри го лорд Мейфилд. — Трябва да излезем от това положение. Ти абсолютно ли си сигурен, че чертежите бяха в касата?
— Абсолютно сигурен.
— Ти лично видя ли ги? Или просто си предположил, че и те са сред останалите?
— Съвсем не, лорд Мейфилд. Видях ги и ги поставих най-отгоре на купчината.
— И казваш, че след това никой не е влизал в стаята. Ти излизал ли си от стаята?
— Не… Всъщност, да.
— Аха! — извика сър Джордж. — Ето каква е работата!
— Защо по… — започна със строг глас лорд Мейфилд, но Карлайл го прекъсна.
— Лорд Мейфилд, при нормални обстоятелства аз, естествено, дори нямаше да допусна мисълта да изляза от стаята, в която току-що съм подреждал важни документи. След като чух обаче женски писък…
— Женски писък ли? — възкликна лорд Мейфилд удивено.
— Да, лорд Мейфилд, просто не мога да ви опиша колко много се изненадах. Тъкмо подреждах документите върху бюрото, когато го чух. Естествено, веднага се втурнах към коридора.
— И кой се оказа, че е пищял?
— Французойката. Камериерката на мисис Вандърлин. Бе застанала на средата на стълбището. Пребледняла, уплашена и разтреперана. Каза, че видяла призрак.
— Видяла призрак?
— Да. Била видяла висока жена, облечена изцяло в бяло, която се движела беззвучно из въздуха.
— Смехотворна история!
— Така е, лорд Мейфилд, точно така й рекох и аз. Струва ми се, че се засрами. Тя сетне тръгна нагоре по стълбището, а аз се върнах тук.
— Кога стана това?
— Само минута или две преди вие със сър Джордж да влезете тук.
— Колко време отсъствахте от стаята?
Секретарят се замисли.
— Две минути. Най-много — три.
— Предостатъчно са — изстена лорд Мейфилд и внезапно стисна приятеля си за ръката.
— Джордж, силуетът, измъкващ се от този прозорец, не ми се е привидял. Той е свършил това. Веднага след като Карлайл е напуснал стаята, крадецът е сграбчил чертежите и се е измъкнал.
— Лоша работа! — рече сър Джордж и стисна приятеля си за ръката.
— Чарлз, цялата тази история е крайно неприятна. Какво, по дяволите, ще правим?
Глава трета
— Моля те, Чарлз, нека да опитаме.
Половин час след изчезването на чертежите двамата мъже продължаваха да разговарят в кабинета на лорд Мейфилд. Сър Джордж бе предложил на приятеля си конкретно решение и сега се опитваше да го убеди в правилността му.
Лорд Мейфилд, който в началото категорично се бе възпротивил, вече бе започнал да показва признаци на отстъпчивост.
— Не бъди такъв инат, Чарлз — продължи сър Джордж.
— Защо пък трябва да прибягваме до услугите на някакъв проклет чужденец, за когото не знаем нищичко? — отвърна бавно лорд Мейфилд.
— Работата е там, че аз знам много за него. Този човек е същинско чудо.
— Хм!
— Виж, Чарлз, трябва да го направим. Цялата тази история изисква максимална дискретност. Ако изтече информация…
— Искаш да кажеш когато изтече информация…
— Не е задължително да изтича. Този човек, Еркюл Поаро…
— … този човек ще дойде и ще измъкне отнякъде плановете така, както фокусник измъква зайчета от цилиндър. Това ли искаш да кажеш?
— Той ще открие истината, а именно тя ни е необходима. Уверявам те, Чарлз, готов съм да поема цялата отговорност върху себе си.
— Добре, съгласен съм — каза бавно лорд Мейфилд. — Макар и да не виждам с какво би могъл да ни помогне този човек…
Сър Джордж взе телефонната слушалка.
— Веднага ще му позвъня.
— По това време навярно е в леглото.
— Ще го събудя. Чарлз, не можем да позволим на тази жена да се измъкне безнаказано.
— За мисис Вандърлин ли ти е думата?
— Точно за нея. Предполагам, че и ти не се съмняваш, че тя е в дъното на всичко.
— Не се съмнявам. Решила е да ни отмъсти. Джордж, мисълта, че една жена може да се окаже по-умна от нас, никак не ми е приятна. Това противоречи на всякаква логика, но е вярно. Никакви доказателства нямаме срещу нея, макар и чудесно да знаем, че тя е автор на деянието.