— Жените са дяволски същества! — рече развълнувано Карингтън.
— Нищо не можем да докажем, дявол да го вземе. Можем да сме убедени, че тя е наредила на момичето да изиграе номера с писъка и че човекът, когото мярнах, е бил неин съучастник, но не можем да докажем абсолютно нищо.
— Може би Еркюл Поаро ще съумее да докаже нещо.
Лорд Мейфилд внезапно се засмя.
— За Бога, Джордж, досега съм си мислил, че си прекалено голям патриот, за да се довериш на един французин, колкото и умен да е той.
— Той дори не е и французин, белгиец е — отвърна сър Джордж. Изглеждаше малко засрамен.
— Е, извикай тогава своя белгиец. Нека изпробва силата на ума си по този случай. Обзалагам се, че няма да разбере нищо повече от нас.
Сър Джордж не му отговори и протегна ръка към телефона.
Глава четвърта
Все още не съвсем разсънен, Еркюл Поаро огледа последователно двамата мъже и деликатно потисна прозявката си.
Два и половина сутринта. Бяха прекъснали съня му и го бяха отвели в един голям ролс-ройс. Току-що бе изслушал това, което двамата мъже имаха да му кажат.
— Това са фактите, мосю Поаро — завърши лорд Мейфилд.
Лордът се отпусна в креслото си и се втренчи в Поаро през своя монокъл. Поаро усети, че го наблюдава едно бледосиньо око, което гледаше хитро. В погледа му определено имаше и скептицизъм. Поаро се обърна към сър Джордж Карингтън.
Сър Джордж се бе привел напред. На лицето му бе изписана почти детска надежда.
— Разбрах какви са фактите — каза бавно Поаро. — Камериерката изпищява, секретарят излиза от стаята, а този, който ги е следил, влиза, вижда чертежите върху бюрото, сграбчва ги и побягва. Да, обстоятелствата са били наистина много удобни.
Нещо в начина, по който произнесе последното изречение, привлече вниманието на лорд Мейфилд. Пораздвижи се в креслото си и монокълът му падна. Сякаш нещо го бе накарало да бъде нащрек.
— Струва ми се, че не ви разбрах, мосю Поаро.
— Казах, лорд Мейфилд, че обстоятелствата са били много удобни. Били са много удобни за крадеца. Вие всъщност сигурен ли сте, че сте видял мъж?
Лорд Мейфилд поклати глава.
— Уви, не бих могъл да твърдя това. Видях просто сянка. Всъщност се усъмних дали въобще съм видял нещо.
Поаро се обърна към маршала на авиацията.
— А вие, сър Джордж? Мъж ли видяхте, или жена?
— Самият аз нищо не забелязах.
Поаро за миг се замисли. След това с рязко движение се изправи и отиде при писалището.
— Мога да ви уверя, ме чертежите не са там — каза лорд Мейфилд. — И тримата прегледахме тези документи поне половин дузина пъти.
— И тримата? Искате да кажете, че и секретарят ви ги е търсил?
— Да, Карлайл също.
Поаро го погледна.
— Кажете ми, лорд Мейфилд, кой документ бе най-отгоре, когато отидохте при писалището?
Мейфилд леко се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Нека да помисля… да, беше някаква паметна записка за противовъздушната ни отбрана.
Поаро със сръчен жест измъкна един документ и му го подаде.
— Тази ли е, лорд Мейфилд?
Лорд Мейфилд взе документа и го огледа.
— Да, тази е.
Поаро показа записката на Карингтън.
— Вие забелязахте ли този документ върху бюрото?
Сър Джордж го взе, отдалечи го от очите си и после сложи пенснето си.
— Да, забелязах го. И аз се, порових в документите заедно с Карлайл и Мейфилд. Този беше най-отгоре.
Поаро кимна замислено. Постави документа на масата. Мейфилд го погледна озадачено.
— Ако имате някакви други въпроси… — започна той.
— Имам въпрос, разбира се. Карлайл. Карлайл е въпросът.
Лорд Мейфилд леко поруменя.
— Карлайл, мосю Поаро, е извън всякакво подозрение. Работи като мой частен секретар от девет години и има достъп до цялата ми лична документация. Смея да отбележа, освен това, че ако беше поискал, можеше спокойно да прекопира всичко без никой да разбере.
— Споделям становището ви — каза Поаро. — На него наистина не би му било потребно да извършва кражба.
— Така или иначе, вярвам на Карлайл — каза лорд Майфилд. — Готов съм да гарантирам за него.
— Карлайл е почтен човек — добави намръщено Карингтън.