Поаро артистично разпери ръце.
— А тази мисис Вандърлин? Тя не е ли?
— Познахте — каза сър Джордж. — Никак не е почтена.
Лорд Мейфилд използва по-сдържани изрази.
— Струва ми се, мосю Поаро, че относно… как да се изразя… относно дейността на мисис Вандърлин няма никакви съмнения. От външно министерство бихте могли да получите повече информация по този въпрос.
— И смятате, че камериерката е не по-малко замесена от господарката й?
— Нямам никакво съмнение — отсече сър Джордж.
— Предположението ми се струва основателно — изрази се по-предпазливо лорд Мейфилд.
Настъпи мълчание. Поаро въздъхна и разсеяно премести един или два предмета върху масата откъм дясната си ръка. След това наруши тишината.
— Предполагам, че въпросните документи струват пари? В смисъл, че за откраднатите чертежи някой би заплатил голяма сума пари в брой?
— Ако се занесат в някой конкретен генерален щаб, да.
— Чий?
Сър Джордж назова имената на две европейски страни.
Поаро кимна с разбиране.
— Предполагам, че това е известно на всички, нали?
— Поне на мисис Вандърлин ще е добре известно.
— Попитах дали е известно на всички.
— Предполагам, че да.
— С други думи, всеки минимално интелигентен човек би могъл да оцени паричната стойност на чертежите, така ли?
— Да, мосю Поаро. Обаче вижте… — лорд Мейфилд сякаш изпитваше известно неудобство.
Поаро го прекъсна с жест.
— Просто се опитвам да си изясня обстановката.
Внезапно се изправи повторно, чевръсто излезе през прозореца и с помощта на джобно фенерче започна да оглежда тревната площ в края на терасата.
През това време двамата мъже го наблюдаваха.
Поаро се завърна при тях и седна.
— Кажете ми, лорд Мейфилд — обърна се той към домакина, — не взехте ли мерки този злодей, този призрак, скрил се в мъглата, да бъде преследван?
Лорд Мейфилд сви рамене.
— След излизането от градината е могъл да се добере до главното шосе. При положение, че там го е чакала кола, могъл е лесно да се измъкне…
— Но нали има полиция, охрана?
— Нека не забравяме нещо, мосю Поаро — прекъсна го сър Джордж. — Не можем да си позволим да рискуваме случилото се да получи гласност. Стане ли известно, че чертежите са били откраднати, последиците за нашата партия биха били крайно неблагоприятни.
— Ах, да! — възкликна Поаро. — Човек не трябва да забравя la politique14. В такива случаи трябва да се съблюдава максимална дискретност. Ето защо се обръщате именно към мен. Впрочем може би е по-простото решение.
— Значи, вие разчитате на успех, мосю Поаро, така ли? — в гласа на лорд Мейфилд се прокрадна известно недоверие.
Малкият човек сви рамене.
— А защо не? Човек трябва просто да мисли. Да разсъждава.
Спря за миг и продължи.
— А сега бих желал да поговоря с мистър Карлайл.
— Сега ще го извикам — лорд Мейфилд се изправи. — Казах му да бъде на разположение. Навярно е някъде наблизо.
Излезе от стаята.
Поаро погледна въпросително сър Джордж.
— Eh bien, какво бихте могли да ми кажете за човека на терасата?
— Драги ми мосю Поаро. Не питайте мен. Аз не го видях и не мога да го опиша.
— Това вече го чухме — наклони се към него Поаро. — Но нещата всъщност стоят малко по-различно, нали?
— Какво искате да кажете? — попита рязко сър Джордж.
— Просто не знам как да се изразя. Вашето неверие, струва ми се, е силно подчертано.
Сър Джордж понечи да каже нещо, но замълча.
— Доверете ми се — окуражи го Поаро. — И двамата се намирате на края на терасата. Лорд Мейфилд вижда как една сянка се промъква през прозореца и изчезва в тревата. Вие защо не видяхте тази сянка?
Карингтън го погледна.
— Отгатнахте, мосю Поаро. През цялото време си мисля за това. Виждате ли, бих се заклел, че не съм видял някой да излиза от този прозорец. Реших, че на Мейфилд просто му се е сторило, че е бил заблуден от сянката на клатещ се клон например. Сетне, когато дойдохме тук и разбрахме, че е имало кражба, започнах да си мисля дали Мейфилд не е бил прав, а пък аз да съм се заблудил. И въпреки това…
Поаро се усмихна и продължи вместо него:
— … и въпреки това сте убеден дълбоко в себе си в истинността на онова, което сте видял, или по-точно, което не сте видял със собствените си очи.