— Напълно сте прав, мосю Поаро, така е.
— Колко мъдро от ваша страна — усмихна се Поаро.
— Нямаше ли никакви следи от стъпки върху тревата? — попита рязко сър Джордж.
— Точно така — кимна утвърдително Поаро. — На лорд Мейфилд му се струва, че е видял сянка. Сетне констатира кражбата и вече е напълно уверен, че наистина е видял някого. Обаче не е така. Мен лично много не ме е грижа за следи от стъпки и други подобни неща, но тук имаме, ако мога така да се изразя, отрицателни доказателства. По тревата нямаше никакви следи. Тази вечер валя продължително. Ако някой е преминал от терасата по тревната площ, върху нея непременно щяха да останат следи от стъпките му.
— Но в такъв случай… — на лицето на сър Джордж се изписа изумление.
— В такъв случай трябва да се занимаем с дома. С хората в дома.
Вратата се отвори и в стаята влязоха лорд Мейфилд и мистър Карлайл.
Макар и все още блед и разтревожен, секретарят донякъде бе възвърнал самообладанието си. Намести пенснето си, седна и огледа въпросително Поаро.
— Колко време бяхте в стаята, когато чухте писъка, monsieur?
Карлайл се замисли.
— Някъде между пет и десет минути, ако не се лъжа.
— А преди това нищо не бе смутило вашето спокойствие, така ли?
— Нищо.
— Ако съм разбрал добре, през по-голямата част от вечерта гостите са били в една стая. Така ли е?
— Да. В дневната.
Поаро погледна бележника си.
— Сър Джордж Карингтън и съпругата му. Мисис Маката. Мисис Вандърлин. Мистър Реджи Карингтън. Лорд Мейфилд и вие. Това сте били присъстващите. Правилно ли съм разбрал?
— Самият аз не бях в дневната. По-голямата част от вечерта работих тук.
Поаро се обърна към лорд Мейфилд.
— Кой се оттегли пръв за сън?
— Лейди Джулия Карингтън, ако не се лъжа. Всъщност и трите дами напуснаха едновременно.
— А сетне?
— Сетне дойде мистър Карлайл и му казах да подготви документите. Обясних му, че сър Джордж и аз ще се върнем след минута.
— Точно тогава ли решихте да се поразходите на терасата?
— Да.
— В присъствието на мисис Вандърлин беше ли споменато, че ще работите в кабинета?
— Да, стана дума за това.
— Обаче тя не е била в стаята, когато сте дал указания на мистър Карлайл да подготви документите?
— Не.
— Моля да ме извините, лорд Мейфилд — обади се Карлайл. — Веднага след като казахте това се сблъсках с нея на вратата. Беше се върнала, за да си прибере една книга.
— Значи допускате, че е могла да ни чуе?
— Да, напълно е възможно.
— Значи, върнала се е за една книга — промърмори тихо Поаро. — Намерихте ли книгата й, лорд Мейфилд?
— Да, Реджи й я даде.
— Да… Дошла е за книгата си… Това би могло да се нарече доста стар трик, пардон, доста стар номер. Обаче нерядко върши работа.
— Смятате, че е било умишлено?
Поаро сви рамене.
— И после вие двамата, господа, сте излезли на терасата. А мисис Вандърлин?
— Тя си взе книгата и си тръгна.
— А младият мистър Реджи, и той ли отиде да си легне?
— Да.
— А пък мистър Карлайл идва тук и пет или десет минути по-късно чува нечий писък. Продължете, мистър Карлайл. Чул сте писък и сте излязъл в коридора. Дали пък няма да бъде най-лесно за всички ни да възпроизведете точно тогавашните си действия.
Мистър Карлайл се изправи. Личеше си, че се чувства неловко.
— Ето, аз ще изпищя — рече му услужливо Поаро. Отвори уста и тънко изписука. Лорд Мейфилд обърна глава встрани, за да не забележат усмивката му. Мистър Карлайл се почувства крайно неудобно.
— Allez15! Почвайте! Действайте! Разчитаме на вас.
Мистър Карлайл се отправи със скована походка към вратата, отвори я и излезе. Поаро го последва. Същото направиха и двамата мъже.
— Спомняте ли си дали при излизането си от стаята затворихте вратата или я оставихте отворена?
— Боя се, че не мога да си спомня. Струва ми се, че я оставих отворена.
— Няма значение. Продължавайте.
С все още вдървени крака мистър Карлайл отиде до стълбището, спря се и погледна нагоре.