— Казахте, че камериерката е била на стълбището — рече Поаро. — Къде по-точно?
— Някъде по средата му.
— И е имала разтревожен вид?
— Съвсем определено.
— Eh bien — рече Поаро, — аз ще играя ролята на камериерката — изкачи се пъргаво по стълбището и попита: — Тук ли бе застанала?
— Не, едно-две стъпала по-нагоре.
— В тази поза ли?
— Ами… не съвсем.
— Тогава в каква?
— Ами, бе се хванала за главата.
— Ах, да. С ръце на главата. Много интересно. Така ли изглеждаше? — Поаро вдигна ръце и постави длани точно над ушите си.
— Да, точно така.
— Добре… Кажете ми сега, мистър Карлайл, тя хубаво момиче ли е?
— Не обърнах внимание.
Гласът на Карлайл бе приглушен.
— Как така не сте обърнал внимание? Та вие сте съвсем млад човек. Нима един млад човек може да не обърне внимание дали едно момиче е красиво или не?
— Мистър Поаро, мога само да повторя това, което току-що казах.
Карлайл погледна страдалчески работодателя си. Сър Джордж Карингтън внезапно се изкашля.
— Изглежда мосю Поаро е решил малко да ви поизмъчи, Карлайл — отбеляза той.
— Самият аз никога не пропускам да забележа дали едно момиче е хубавичко — каза Поаро, докато слизаше по стълбите.
Мълчанието, с което Карлайл реагира на тази забележка, бе донякъде пресилено. Поаро продължи.
— И тогава ли ви каза, че е видяла призрак?
— Да.
— Вие повярвахте ли?
— Как да ви кажа, мосю Поаро, не.
— Нямах предвид дали самият вие вярвате в призраци. Останахте ли с впечатлението, че момичето действително е било искрено, когато ви е казало, че е видяло нещо?
— Не бих могъл да се произнеса. Беше задъхано и изглеждаше разтревожено.
— В това време чухте ли или видяхте господарката й?
— Всъщност, да. Тя излезе от стаята си от горния етаж и я извика по име „Леони!“.
— И сетне какво стана?
— Момичето бързо отиде при нея, а аз се върнах в кабинета.
— Докато вие сте стояли тук, в подножието на стълбището, било ли е възможно някой да влезе в кабинета през вратата, която сте оставил отворена?
Карлайл поклати отрицателно глава.
— В такъв случай щеше да му се наложи да мине покрай мен. Вратата на кабинета е в дъното на коридора, както можете да видите.
Поаро кимна замислено. Мистър Карлайл продължи да говори с внимателни и отмерени думи.
— Смея да изразя задоволството си, че лорд Мейфилд е видял как крадецът се измъква през прозореца. В противен случай щях да се окажа в много неприятно положение.
— Говорите глупости, драги ми Карлайл — намеси се в разговора лорд Мейфилд. — Никой не би могъл да ви заподозре, в каквото и да е.
— Много любезно от ваша страна, лорд Мейфилд, но фактите са си факти и в никакъв случай не говорят в моя полза. Така или иначе, надявам се личните ми вещи да бъдат прегледани и самият аз да бъда претърсен.
— Говорите глупости, скъпи ми приятелю — отвърна Мейфилд.
— Наистина ли го желаете? — попита тихо Поаро.
— Мисля, че що се отнася до мен, това би било най-доброто решение.
Поаро го погледна замислено за миг и промърмори:
— Разбирам ви — сетне попита: — Как е разположена стаята на мисис Вандърлин спрямо кабинета?
— Намира се точно над него.
— Сиреч, има прозорец, който гледа към терасата?
— Да.
Поаро кимна отново с разбиране.
— Да отидем в дневната.
Разходи се из цялата стая, огледа дръжките на прозорците, хвърли поглед и върху масата за бридж и накрая се обърна към лорд Мейфилд.
— Тази работа е доста по-заплетена, отколкото изглежда на пръв поглед. Едно нещо обаче поне е сигурно. Откраднатите чертежи не са напуснали дома.
Лорд Мейфилд го погледна удивено.
— Но, драги ми Поаро, та мъжът, когото видях да излиза от…
— Не е имало никакъв мъж.
— Но аз го видях…
— При най-голямото ми уважение към вас, лорд Мейфилд, ще кажа, че той е просто плод на вашето въображение. Подвела ви е сянката на един клон. Фактът, че сетне е имало кражба, сте възприел като доказателство на истинността на онова, което всъщност ви се е сторило.
— Вижте, мосю Поаро, със собствените си очи…
— Обзалагам се, стари приятелю, че моите виждат по-добре — обади се сър Джордж.